– Както и да е.
Напоследък това е любимият израз на Анук, подсилен с красноречиво свиване на рамене, с което малките момичета демонстрират неодобрение. Жестът на Зози беше преднамерено комичен, но на мен не ми беше до смях.
– Съжалявам – казах. – Знам, че намеренията ти са добри. Но децата... те лесно прихващат тези неща. Всичко започва като игра, а после излиза от релси.
– Така ли стана? Нещата излязоха от релси?
– Зози, не ми се говори за това.
Тя седна до мен.
– Хайде, Виан. Едва ли е чак толкова страшно. Можеш да ми кажеш.
И тогава видях Достопочтените, лицата им, протегнатите им ръце. Видях ги зад лицето на Зози, чух гласовете им, утешителни, разсъдливи и толкова неустоимо мили...
– Ще се справя сама – казах аз. – Винаги съм се справяла.
О, каква лъжа.
Отново гласът на Рижия, толкова близък, че понечих да се огледам за него. Тук има твърде много призраци, помислих си. Твърде много гласове от друго време, от друго място и, най-лошото, от друг възможен живот.
Върви си, казах му без думи. Сега съм друг човек. Остави ме на мира.
– Ще се справя – повторих аз с призрачна усмивка.
– Е, ако ти потрябвам...
Кимнах.
– Ще те повикам.
ДНЕС СЮЗАН ПАК НЕ ДОЙДЕ НА УЧИЛИЩЕ. КАЗАХА, ЧЕ е болна от грип, но Шантал разправя, че е заради косата ѝ. Не че Шантал си говори с мен: откакто станах приятелка с Жан-Лу, тя се държи по-отвратително от всякога, ако това изобщо е възможно.
Сега постоянно говори за мен. За косата ми, за дрехите ми, за навиците ми. Днес аз дойдох с новите си обувки (простички, доста хубави, но не като на Зози) и тя цял ден не спря да ги обсъжда, питаше откъде съм ги купила, колко струват и се кикотеше (нейните са от някакъв магазин на "Шанз-Елизе", но не вярвам, че дори нейната майка би дала толкова много за тях), питаше къде ходя на фризьор и колко му плащам, и пак се кикотеше...
Честна дума, какво ѝ става? Попитах Жан-Лу и той каза, че вероятно е много неуверена. Е, може и да е вярно. Но от една седмица само ми създава грижи. От чина ми изчезват учебници, постоянно ми рита чантата и всичко от нея "случайно" се изсипва на пода. Хора, които преди ми бяха симпатични, сега не искат да седят до мен. А вчера видях Софи и Люси да играят на някаква глупава игра със стола ми: преструваха се, че по него пълзи нещо и се стараеха да стоят колкото може по-далеч от него, сякаш на стола ми имаше нещо отвратително.
А после играхме баскетбол и аз както винаги окачих дрехите си в съблекалнята, и когато се върнах, някой беше скрил новите ми обувки и аз ги търсих навсякъде, докато накрая Фарида ми показа къде са – напъхани зад радиатора, целите смачкани и прашни, – и макар че не мога да го докажа, знам, че това е работа на Шантал.
Просто знам.
После започна да се заяжда за сладкарницата.
– Чух, че била много приятна – каза тя. И пак се изкикоти, като че ли "приятна" е някаква тайна дума, която само тя и приятелките ѝ разбират. – Как ѝ е името?
Не исках да ѝ отговарям, но не се сдържах.
– У-уу, много приятно – отбеляза Шантал и всички пак се закикотиха, цялата ѝ групичка от приятелки: Люси, Даниел и другите ѝ почитателки като Сандрин, която преди се държеше много добре с мен, но сега ми говори само когато Шантал не е наблизо.
Сега те всички изглеждат малко като нея, все едно че да си Шантал е заразно, нещо като модерен вид шарка. Всички ходят с еднакви изправени коси, подстригани на етажи и леко завити навън по краищата. Всички миришат еднакво (тази седмица на "Ейнджъл") и използват розово червило в еднакъв перлен нюанс. Ако се появят в сладкарницата, ще умра. Знам си го. Направо ще умра. Като знам как ще гледат и ще се кискат – на мен, на Розет, на мама, изцапана до лактите с шоколад, с онзи добродушен поглед – "това приятелките ти ли са?".
Вчера разказах на Зози.
– Е, знаеш какво да правиш. Няма друг начин, Нану, трябва да ги отрежеш. Трябва да им отвърнеш.
Знаех си, че така ще каже. Зози е борбена. Но не всичко опира само до обноски. Разбира се, знам, че откакто говорихме за това, изглеждам много по-добре. Много неща зависят от изправената стойка и от добре заучената убийствена усмивка, но аз вече се обличам както ми харесва, а не както мама смята, че трябва да се обличам, и макар че се отличавам повече от другите, сега се чувствам по-добре, по-вярна на себе си.
– Е, дотук се справяш отлично. Но понякога, Нану, това не е достатъчно. Научих го в училище. Трябва веднъж завинаги да им дадеш да разберат. Щом те използват мръсни номера, тогава и ти прави същото.