Де да можех.
– Имаш предвид да крия обувките им?
Зози ми хвърли един от многозначителните си погледи.
– Не, нямах предвид да криеш обувките им!
– Тогава какво?
– Знаеш, Ани. И преди си го правила.
Спомних си за онзи път на опашката за автобуса, за Сюз и косата ѝ, за онова, което казах...
Това не бях аз. Не го направих аз.
Но после си спомних Ланскене и всички игри, на които играехме, и Случките на Розет, и Чехълчо, и какво направи Зози в английската чайна, и цветовете, и онова селце на Лоара с малкото училище и военния мемориал, и пясъчните брегове на реката, и рибарите, и кафенето, и онази възрастна двойка, и... как му беше името?
Ле Лавьоз, прошепна сянката на гласа ми.
– Ле Лавьоз – казах аз.
– Нану, какво има?
Изведнъж най-неочаквано ми прилоша. Седнах на един стол, целият покрит с малките ръчички на Розет и с големите ръце на Нико.
Зози ме погледна изпитателно, присвила сините си очи, които ярко блестяха.
– Магии не съществуват – казах.
– Само че ги има, Нану.
Аз поклатих глава.
– Знаеш, че ги има.
И – само за минута – ми стана ясно, че ги има. Беше вълнуващо, но и някак страшно, като че ли вървях по много ветровита и тясна издатина на скала, а отдолу кипеше и бушуваше океан, и от него ме делеше само празно пространство.
Погледнах Зози.
– Не мога.
– Защо?
Аз изкрещях:
– Стана случайно!
Очите ми пареха, сърцето ми биеше силно и през цялото време чувах онзи вятър, онзи вятър...
– Добре, Нану. Успокой се – тя ме прегърна и аз зарових лице в рамото ѝ. – Не прави нищо, което не ти се прави. Аз ще се погрижа за теб. Всичко ще се нареди.
И беше толкова приятно да лежа на рамото ѝ със затворени очи и наоколо да мирише на шоколад, че за малко дори ѝ повярвах – как всичко ще се нареди, как Шантал и компания ще ме оставят на мира и как когато Зози е до мен, нищо лошо не може да се случи.
Очаквах, че един ден ще се появят. Може би Сюз им е казала къде да ме намерят – или дори самата аз, преди време, когато още съм се надявала да се сприятеля с някого. И все пак ми дойде като гръм от ясно небе. Да ги видя всичките тук – сигурно бяха дошли с метрото, бяха тичали нагоре по хълма, за да ме изпреварят и...
– Хей, Ани! – това беше Нико, който тъкмо си тръгваше с Алис подръка. – Тук има цяла групичка... Мисля, че са твои съученици.
Забелязах, че изглежда леко зачервен. Разбира се, той е едър и остава без дъх, когато се напряга, но изведнъж се разтревожих: тази червенина в цветовете му и по лицето му подсказваше, че ще се случи нещо лошо.
За малко да се обърна и да тръгна в друга посока. Този ден не ми вървеше: Жан-Лy трябваше да се прибере на обяд – мисля, че имаше час за лекар – и като за капак Шантал ме дразнеше през целия ден, кикотеше се и питаше: "Къде е приятелят ти?", говореше за пари и за подаръците, които очаква да получи на Коледа.
Сигурно тя беше предложила да дойдат. Така или иначе я видях как чака да се прибера. Всичките бяха там – Люси, Даниел, Шантал и Сандрин, – седяха, пиеха кола и се кикотеха като ненормални.
Трябваше да вляза. Нямаше къде да се скрия, а и колко загубен трябва да си, за да избягаш? Промърморих под носа си: "Аз съм върхът", но да ви кажа честно, изобщо не се чувствах така, бях уморена, устата ми беше пресъхнала и леко ми се виеше свят. Исках да седна пред телевизора и да погледам някое глупаво детско филмче с Розет или да почета книга...
Когато влязох, Шантал говореше.
– Видя ли го колко е огромен? – обясняваше тя на висок глас. – Като камион...
Щом ме видя, се направи на изненадана. Как пък не.
– О, Ани! Това приятелят ти ли беше?
Всички се закискаха.
– У-уу, много хубаво.
Аз свих рамене.
– Приятел ми е.
Зози седеше зад тезгяха и се правеше, че не чува. Погледна Шантал, после ми хвърли въпросителен поглед – "Това ли е тя?".
Кимнах с облекчение. Не знам какво очаквах да направи – може би да ги изгони или да разлее чашите им, както направи със сервитьорката в английската чайна, или просто да им каже да се махат...
Затова се вцепених, когато вместо да остане да ми помогне, тя просто се изправи и каза:
– Оставям те да поговориш с приятелките си. Ако имаш нужда от мен, аз съм отзад. Приятно прекарване.
И след като се усмихна и ми намигна, излезе, сякаш си мислеше, че да хвърлиш някого на вълците е страхотен начин да му осигуриш приятно прекарване.
СТРАННО Е, ЧЕ НЕ ИСКА ДА ПРИЗНАЕ ДАРБИТЕ СИ. Човек би си помислил, че дете като нея би дало всичко на света да ги притежава. И все повтаря, че нещата стават "случайно"...