Виан също нарича случайни нежеланите или необяснимите неща. Сякаш има нещо случайно в нашия свят, където всичко е свързано, всичко е съотнесено по загадъчен, уж незначителен начин, като копринените нишки в гоблена. Нищо никога не е случайно, нищо никога не се губи. И ние, избраните, които можем да виждаме, минаваме през живота и събираме нишките, съединяваме ги, вплитаме своите дребни, добре обмислени орнаменти в тъканта на голямото платно...
Не е ли страхотно, Нану? Не е ли страхотно и подмолно, и красиво, и величествено? Нима не искаш да участваш? Да откриеш собствената си съдба в тази плетеница от нишки – и да я начертаеш – не случайно, а по свой замисъл?
След пет минути тя дойде в кухнята. Беше пребледняла от потиснат гняв. Знам какво е, познавам това главозамайващо, мъчително, непоносимо до гадене усещане за безпомощност.
– Накарай ги да си тръгнат – каза. – Не искам да са тук, когато мама се върне.
Искаше да каже: "Не искам да им давам още поводи за злорадство."
Погледнах я съчувствено.
– Те са клиенти. Какво да направя?
Тя ме погледна.
– Наистина – продължих аз. – Те са ти приятелки.
– Не са!
– О, ами тогава... – престорих се, че се колебая. – Тогава няма да е кой знае колко случайно, ако ти и аз... лекичко объркаме нещата.
Само при мисълта за това цветовете ѝ пламнаха.
– Мама казва, че е опасно...
– Може би майка ти си има причини.
– Какви причини?
Аз свих рамене.
– Е, Нану, понякога възрастните крият разни неща от децата, защото искат да ги предпазят. А понякога предпазват не толкова децата, колкото себе си от възможните последици от това знание...
Тя ме погледна озадачена.
– Мислиш, че мама ме е излъгала?
Знаех, че е рисковано. Но вече съм поемала достатъчно рискове – а и впрочем самата тя иска да бъде съблазнена. Това е бунтът в душата на всяко добро дете, стремежът да се наложи, да отхвърли малките богове, които наричат себе си родители.
Ани въздъхна.
– Ти не разбираш.
– О, разбирам. Страх те е – казах аз. – Страх те е да бъдеш различна. Мислиш, че това те отличава от другите.
Тя се замисли над думите ми.
– Не е това – каза накрая.
– Тогава какво? – попитах я аз.
Ани ме погледна. Зад вратата на кухнята се разнасяха стъклените пискливи гласове на момичета, които са замислили нещо лошо.
Усмихнах ѝ се с цялата си топлота.
– Виж, те никога няма да те оставят на мира. Сега знаят къде живееш. Могат да идват по всяко време. Вече се опитаха да по- дразнят Нико...
Забелязах как Ани трепна. Знам колко е привързана към него.
– Искаш ли да идват всяка вечер? Да седят и да ти се смеят?
– Мама ще ги изгони – каза тя, но не изглеждаше много сигурна.
– И после? – попитах аз. – Виждала съм какво става. Вече се е случвало на мен и на майка ми. Първо дреболии, неща, които можем да преглътнем – шегички, дребни кражби, драсканици по капаците на прозорците. Живееш с това, щом се налага, нали знаеш. Не е приятно, но живееш. Само че никога не спират дотук. Никога не се отказват. После има кучешки изпражнения на стълбите, телефонни обаждания посред нощ, хвърляне на камъни по прозорците, докато един ден някой излее бензин в пощенската кутия и всичко пламне...
Аз ли не знам? За малко да ни се случи. Окултната книжарница привлича вниманието, особено когато не е в центъра на града. Зареждат се писма до местните вестници, брошури, осъждащи Празника на Вси светии, дори малки демонстрации под прозорците с ръчно нарисувани плакати от десетина здравомислещи представители на енорията, подели ожесточена кампания за затваряне на книжарницата.
– Не стана ли същото и в Ланскене?
– В Ланскене беше друго.
Тя хвърли поглед към вратата. Усещах как мислите се въртят в главата ѝ. Бяха съвсем близо, чувствах ги като статично електричество във въздуха...
– Направи го – казах аз.
Ани ме погледна.
– Направи го. Честна дума, няма от какво да се страхуваш.
Очите ѝ блеснаха.
– Мама казва...
– Родителите не знаят всичко на света. И рано или късно ще трябва да се научиш да се грижиш за себе си. Върви. Не бъди жертва, Нану. Не бягай заради тях.
Ани се замисли, но виждах, че думите ми все още удрят на камък.
– Има и по-лоши неща от бягството – каза тя.
– Така ли казва майка ти? Затова ли е сменила името си? Затова ли толкова те е наплашила? Защо не ми разкажеш какво е станало в Ле Лавьоз?
Почти уцелих. Но не съвсем. Лицето ѝ придоби онова упорито, резервирано изражение, което подрастващите момичета владеят така добре, с поглед, който казва: "Говори си колкото искаш..."