Тогава аз я пришпорих. Съвсем леко. Разгърнах цветовете си, посегнах към тайната, там, вътре...
И видях, макар и бегло: поредица от картини, като дим над водна повърхност.
Вода. Точно така. Река, помислих си. И сребърно коте, малко коте талисман – и двете озарени от сиянието на Вси светии. Отново посегнах и този път почти докоснах... и...
Бам!
Все едно се бях облегнала на ограда, по която течеше ток. Ударът ме разтърси и ме отблъсна. Димът се разсея, картината изчезна, всяко нервно окончание в тялото ми трептеше като наелектризирано. Усетих, че не е било планирано – просто освобождаване на насъбрана енергия, като дете, което тропа с крак, – но ако аз на нейната възраст притежавах и половината от тази сила...
Ани ме гледаше, стиснала юмруци.
Усмихнах ѝ се.
– Бива си те – казах аз.
Тя поклати глава.
– О, наистина си те бива. Много си добра. Може би по-добра от мен. Такава дарба...
– Да бе, как не – гласът ѝ беше тих и напрегнат. – Дарба. Да можех поне да танцувам или да рисувам... – Ани се сети за нещо и трепна. – Нали няма да кажеш на мама?
– Че защо да ѝ казвам? Какво, да не мислиш, че само ти умееш да пазиш тайна?
Тя ме изгледа продължително.
Чух как отвън зазвъняха звънчетата.
– Отидоха си – каза Ани.
Права беше: аз надникнах и видях, че момичетата са си отишли, оставяйки разместени столове, недопити кутии кола и едва доловим мирис на дъвка, лак за коса и детска пот.
– Ще се върнат – казах тихо.
– Може и да не се върнат – отвърна Ани.
– Е, ако имаш нужда от помощ...
– Ще те повикам – довърши тя.
Ще те повикам, ще те повикам... Аз да не съм кръстницата фея?
Разбира се, направих справки за Ле Лавьоз, като започнах от интернет и не намерих нищо, дори туристически сайт, дори бегло споменаване за фестивал или сладкарница. Продължих да търся: в едно кулинарно списание се споменаваше за пекарна за палачинки. Собственичката – вдовица на име Фрамбоаз Симон.
Дали беше възможно да е Виан под друго име? Може би, макар че в статията не пишеше нищо за жената. Но с едно телефонно обаждане следата се прекъсна. Самата Фрамбоаз вдигна телефона. Гласът ѝ ми се стори сух и подозрителен – глас на жена към седемдесетте. Казах ѝ, че съм журналистка. Тя каза, че никога не е чувала за Виан Роше. А за Ян Шарбоно? Пак не. Дочуване.
Доколкото разбирам, Ле Лавьоз е съвсем малко селце. Има църква, два-три магазина, пекарната за палачинки, кафене, военен мемориал. Има големи площи обработваема земя: ниви със слънчоглед и царевица и овощни градини.
Реката се протяга покрай него като дълго кафяво куче. Нищо забележително или поне така изглежда – но по някаква причина ми звучи познато. Някакъв откъслечен спомен, нещо чуто по новините...
Отидох в библиотеката и поисках да видя архивите. Там имат всички броеве на "Уест Франс", качени на диск или на микрофилм. Започнах снощи в шест часа. Търсих два часа, после отидох на работа. Утре ще направя същото и ще продължа така, докато намеря нещо. Това място е ключът към загадката – Ле Лавьоз на Лоара. А след като намеря ключа, кой знае какво ще отключа с него?
Мислите ми постоянно се въртят около Ани. "Ще те повикам" – обеща ми тя вчера. Но за да искаш помощ, трябва да имаш нужда от нея, истинска нужда, която далеч надхвърля дребните проблеми в лицея "Жул Ренар". Трябва да стане нещо, заради което да си готов да хвърлиш на вятъра цялата си предпазливост и да се втурнеш презглава към добрата си приятелка Зози.
Знам от какво се страхуват.
Но от какво имат нужда?
Този следобед останах сама в сладкарницата – Виан изведе Розет на разходка – и се качих горе да прегледам нещата ѝ. Внимателно, нали разбирате – целта ми не е просто кражба, а нещо далеч по-мащабно. Оказа се, че тя няма кой знае какво: гардероб, доста по-скромен от моя, картина в рамка на стената (вероятно купена от битпазара), покривало за легло, съшито от кръпки (домашна изработка, струва ми се), три чифта обувки, всичките черни, каква скука! И накрая, под леглото – злато: дървена кутия с големината на кутия за обувки, пълна с най-различни боклуци.
Но Виан Роше едва ли мисли така. Аз съм свикнала да живея с кутии и чували и знам, че хората като нея не трупат ненужен боклук. Предметите в дървената кутия са частици от мозайката на живота ѝ, неща, с които тя не може да се раздели: миналото ѝ, животът ѝ, тайната ѝ същност.
Отворих я много внимателно. Виан е потайна, което я прави подозрителна. Тя несъмнено знае точното разположение на всяко листче хартия, всеки предмет, всеки конец, всяко парцалче, всяка прашинка. Ако нещо не е на мястото си, веднага ще разбере, но аз имам отлична зрителна памет и нямам намерение да размествам нищо.