Ето ги, излизат едно по едно. Виан Роше, сведена до няколко предмета. Първо, карти Таро – нищо особено, марсилската колода, но видимо изтъркана от употреба и пожълтяла от времето.
Отдолу има документи – паспорти на името на Виан Роше и удостоверение за раждане на Анук със същото фамилно име. Значи Анук е станала Ани, помислих си; точно както Виан е станала Ян. Няма документи за Розет, което е странно, но има просрочен паспорт на Жана Роше, който, предполагам, е принадлежал на майката на Виан. От снимката виждам, че не си прилича много с Виан, но пък и Анук не си прилича много с Розет. Избеляла панделка, на която виси талисман във формата на коте. После идва ред на няколко снимки – не повече от десетина общо. На тях разпознавам Анук като по-малка, Виан като по-млада, чернобяла снимка на Жана на младини. Всичките са грижливо подредени и вързани с панделка заедно с няколко стари писма и тънка купчинка изрезки от вестници. Преглеждам ги внимателно, като се старая да не повредя пожълтелите ръбове и изтънелите гънки, и виждам репортаж за фестивала на шоколада в Ланскене су Тан, изрязан от местен вестник. Почти същият като този, който вече съм чела, но снимката е по-голяма, на нея се вижда Виан с двама души: мъж и жена, тя – с дълга коса и нещо като карирано палто, той се усмихва смутено срещу обектива на фотоапарата. Приятели може би? В статията няма имена.
Следва изрезка от парижки вестник, крехка и потъмняла като мъртво листо. Страхувам се да я разгърна, но и така виждам, че става дума за изчезването на малко дете на име Силвиан Кайу, откраднато от столчето си в колата преди повече от трийсет години. После идва ред на по-скорошна изрезка – разказ за невиждана буря в Ле Лавьоз, малко селце на Лоара. Странно тривиални неща, ще кажете вие, но достатъчно важни за Виан Роше, за да ги разнася със себе си след толкова много години и да ги пази в тази малка кутия, която отдавна не е отваряла, доколкото мога да съдя по слоя прах отгоре...
Значи това са твоите призраци, Виан Роше. Странно, колко скромни изглеждат! Моите са по-внушителни, но пак ще кажа, че според мен скромността е надценявана добродетел. Можеше да постигнеш толкова много, Виан. И с моя помощ може би все още имаш шанс.
Снощи седях с часове пред лаптопа си, пих кафе, гледах неоновите светлини отвън и си задавах един и същ въпрос отново и отново.
Не намерих нищо повече за Ле Лавьоз, нищо повече за Ланскене. Започнах да си мисля, че Виан Роше е също толкова неуловима личност, колкото и аз, корабокрушенец на остров Монмартър, без минало, неуязвима.
Абсурдно, разбира се. Никой не е неуязвим. Но след като изчерпах всички преки линии на проследяване, остана само една пътека и тъкмо това ме накара да размишлявам до късно през нощта.
Не се страхувах, разбира се. Но тези неща понякога са толкова неблагонадеждни и по-скоро повдигат въпроси, отколкото дават отговори – а ако Виан заподозре какво съм направила, ще изгубя всяка възможност да се доближа до нея.
И все пак рисковете са част от играта. Отдавна не съм извиквала видения – моята Система се осланя на по-практични средства от камбаните, книгите и свещите, а в девет от десет случая можете да постигнете по-бързи резултати с помощта на интернет. Но сега е време да подходя творчески.
Малка доза корен от кактус, изсушен, стрит на прах и разтворен в гореща вода, помага да постигнете нужното състояние на ума. Това е пулке, божественият опиат на ацтеките, леко модернизиран за моите дели. После идва знакът на Димящото огледало, който начертавам върху прашния под. Сядам с кръстосани крака, слагам пред себе си лаптопа, нагласям скрийнсейвъра на подходящо абстрактен мотив и чакам просветление.
Майка ми със сигурност не би го одобрила. Тя винаги е предпочитала традиционната кристална топка, макар че при нужда би прибягнала до по-евтини алтернативи като магически огледала или карти Таро. И все пак кой знае – в края на краищата майка ми зареждаше всякакви стоки, – но ако изобщо някога е получавала истинско просветление от тези неща, поне не ми е казвала.
Съществуват няколко популярни мита за извикването на видения. Единият е, че имате нужда от специално оборудване. Не е така. Понякога е достатъчно само да затворите очи, макар че аз предпочитам образите, които се появяват на телевизора, когато каналите не са нагласени, или движещите се шарки на моя скрийнсейвър. Това е система като всяка друга, средство за ангажиране на аналитичната лява половина от мозъка с тривиални неща, докато творческата дясна половина търси отговори.