После...
Просто се отнасяте.
Усещането е доста приятно и действието на опиата го засилва. Започва като бегло впечатление за разместване: въздухът около мен се прозява и без да отмествам поглед от скрийнсейвъра, усещам как стаята става по-широка, стените отстъпват назад и се раздуват, изпъкват...
Дишам дълбоко и мисля за Виан.
Лицето ѝ изплува на екрана пред мен: на точици, като снимка във вестник. От всички страни – рой светлини, които виждам с крайчеца на окото си. Те кръжат около мен като нощни пеперуди около лампа.
Каква е тайната ти, Виан?
Каква е тайната ти, Анук?
От какво имате нужда?
Димящото огледало като че ли потрепва. Може би е ефект от опиата, визуална метафора, превърната в действителност. На екрана пред мен изплува лице: Анук, ясно различима като на снимка. После Розет с четка в ръка. Избеляла картичка с изглед от Рона. Сребърна гривничка, твърде малка за ръката на голям човек, с окачена на нея висулка – коте.
Сега въздухът се раздвижва: взрив от аплодисменти, плясък на невидими криле. Усещам, че съм близо до нещо важно. И вече го виждам – корпус на лодка. Дълга ниска лодка, най-бавната на света. И ред ръкописни букви, надраскани небрежно...
Кой, питам аз. Кой, по дяволите?
Светещият екран не дава отговор. Само шум от вода, бълбукане и бръмчене на двигател под водната повърхност, който бавно се слива с монотонното бръждене на лаптопа, спиралите на скрийнсейвъра, наченките на главоболие.
Бълбукане, напрежение и...
Както казах, този метод често е неблагонадежден.
И все пак ми се струва, че научих нещо. Някой идва. Някой се приближава. Някой от миналото. Човек, който предвещава неприятности.
Само още един удар, Виан. Още едно слабо място, което трябва да открия. После пинятата ще се разпука и всичките ѝ съкровища и тайни, целият живот на Виан Роше – да не забравяме и онова изключително надарено дете – ще станат мои.
ПЪРВИЯТ ЖИВОТ, КОЙТО ОТКРАДНАХ, БЕШЕ НА МАЙКА ми. Знаете ли, човек винаги помни първата си кражба, колкото и нескопосна да е. По онова време не го възприемах като кражба, просто исках да избягам, а паспортът на майка ми се въргаляше непотребен и спестяванията ѝ събираха прах в банката...
Бях едва на седемнайсет. Можех да изглеждам по-голяма – и често го правех – или по-малка, когато се налагаше. Хората виждат нещата такива, каквито изглеждат. Виждат само каквото им се иска – хубост, старост, младост, интелигентност, дори невзрачност, ако така им изнася – и аз развих почти до съвършенство изкуството на превъплъщението.
Крилете на бягството ми ме отведоха във Франция. На границата почти не погледнаха откраднатия ми паспорт. Аз се погрижих за това. Малко грим, смяна на прическата и едно палто на майка ми допълниха илюзията. Останалият багаж, както казват, беше в главата ми.
Разбира се, по онова време мерките за сигурност не бяха кой знае какво. Аз минах границата само с ковчег и чифт обувки – първите две висулки на гривната ми – и се озовах от другата страна, без да говоря и дума френски, единствено с шестте хиляди паунда, които успях да изтегля от сметката на майка си.
Подходих към това като към предизвикателство. Намерих си работа в малка текстилна фабрика в покрайнините на Париж. Делях една стая с колежка от работата – Мартин Матийо от Гана, двайсет и четири годишна, която чакаше да получи разрешително за работа. Казах ѝ, че съм на двайсет и две и че съм португалка. Тя ми повярва – или поне така си помислих. Беше дружелюбна, а аз бях самотна. Доверих ѝ се. Свалих гарда. Това беше единствената грешка, която допуснах. Мартин беше любопитна, започна да рови в нещата ми и намери документите на майка ми, скрити в най-долното чекмедже. Не знам защо изобщо ги бях запазила. Може би от непредпазливост или от мързел, или от някакво нелепо чувство на носталгия. Със сигурност нямах намерение да използвам повторно същата самоличност. Прекалено лесно можеше да се свърже със "Сейнт Майкълс он дъ Грийн" – а за мое нещастие Мартин си спомни някаква вестникарска статия, която беше прочела, и направи връзка между мен и снимката във вестника.
Бях млада, нали разбирате. Самото споменаване на полицията предизвикваше у мен паника. Мартин го знаеше и се възползва от страха ми за сметка на половината ми седмична надница. Това беше изнудване, чисто и просто. Аз го търпях – какво друго можех да направя?