Е, сигурно бих могла да избягам. Но още тогава бях упорита. И най-много от всичко жадувах за отмъщение. Затова плащах на Мартин исканата от нея седмична сума, бях покорна и смирена, търпях прищевките ѝ, оправях леглото ѝ, готвех ѝ и чаках удобен момент. После, когато най-после излезе разрешителното ѝ за работа, аз се престорих на болна, не отидох във фабриката и в отсъствие на Мартин събрах от стаята всичко, което би могло да ми бъде от полза (включително пари, паспорти и документи за самоличност), а след това я издадох на Имиграционните служби заедно с фабриката и останалите ми колеги.
От Мартин получих третия си талисман. Сребърно медальонче във формата на слънчев диск, което окачих на гривната си. Това сложи началото на моята колекция и оттогава с всеки откраднат живот прибавям по едно украшение за гривната си. Дребна суета, която си позволявам, за да ми напомня колко далеч съм стигнала.
Разбира се, изгорих паспорта на майка си. Освен всички неприятни спомени, които ми навяваше, беше прекалено неблагоразумно да го пазя. Но това бе първият ми успех и ако ме е научил на нещо, то е следното: във въпроси на живот и смърт няма място за носталгия.
Оттогава призраците им напразно ме преследват. Духовете могат да се движат само по права линия (или поне така вярват китайците) и хълмът Монмартър е идеално убежище със своите стълби, стръмнини и криволичещи улички, в които никой призрак не би могъл да се ориентира.
Поне на това се надявам. Във вчерашния вестник с вечерни новини пак се появи снимка на Франсоаз Лавери. Може би са я обработили: във всеки случай не е на зрънца като предишната, но пак не прилича много на Зози дьо л'Алба.
Разследването обаче е установило, че "истинската" Франсоаз е починала миналата година при обстоятелства, които сега изглеждат съмнителни. Изпаднала в клинична депресия, след като приятелят ѝ я изоставил, и издъхнала, от свръхдоза успокоителни, което навремето определили , като нещастен случай, но, разбира се, имало и друг вариант. Съквартирантката на Франсоаз, млада жена на име, Мерседес Демойн, изчезнала скоро след смъртта ѝ и се изгубила, преди някой да заподозре престъпление.
Е, нали знаете. На някои хора не може да се помогне. Наистина очаквах нещо повече от нея. Тези миши създания често показват неподозирана вътрешна сила – но не и в нейния случай. Горката Франсоаз.
И все пак не ми липсва. Харесва ми да бъда Зози. Всички я обичат, разбира се – тя е толкова вярна на себе си, – не се интересува какво мислят другите. Толкова е различна от госпожица Лавери, че дори да седнете до нея в метрото, няма да забележите каквато и да било прилика между двете.
И все пак за по-сигурно боядисах косата си. И без това ми отива да съм с черна коса. С нея приличам на французойка – или може би на италианка, – тя придава на кожата ми перлен блясък и подчертава цвета на очите ми. Добре подхожда на сегашната ми самоличност и не вреди, че мъжете също ме харесват така.
Подминах художниците, които се бяха сгушили под чадърите си на "Плас дю Тертр", махнах на Жан-Луи и той ме поздрави с обичайното:
– Хей, това сте вие!
– Никога не се отказваш, а? – срязах го аз.
Той се усмихна.
– Ти ли си? Днес изглеждаш великолепно! Какво ще кажеш за един бърз портрет в профил? Ще стои много добре на стената на твоята сладкарница.
Аз се засмях.
– Първо на първо, сладкарницата не е моя. Освен това може и да се съглася да ти позирам, ако ти опиташ от нашия горещ шоколад.
И толкова, както би казала Анук. Още една победа за сладкарницата. Жан-Луи и Попол дойдоха заедно, поръчаха си шоколад и седяха цял час, през който Жан-Луи направи не само моя портрет, но и още два – на млада жена, която дойде да си купи трюфели и лесно се поддаде на ласкателствата му, и на Алис, поръчан спонтанно от Нико, когато двамата се отбиха за обичайните си покупки.
– Приемате ли художници за постоянно? – попита Жан-Луи, когато стана да си ходи. – Мястото е прекрасно, толкова се е променило.
Усмихнах се.
– Радвам се, че ти харесва, Жан-Луи. Дано всички мислят като теб.
Е, разбира се, не съм забравила, че в събота Тиери се прибира от Лондон. Боя се, че ще завари всичко много променено – горкият романтик Тиери с многото си пари и странните си представи за жените.
У Виан го е привлякла преди всичко приликата ѝ с изоставено сираче, нали разбирате: смела млада вдовица, която сама се бори с живота. Бори се, но без успех, не се предава, но вътрешно е уязвима – като Пепеляшка, която чака своя принц.