Това обича той в нея. Въобразява си, че ще я спаси – от какво точно? Наясно ли е изобщо? Не че някога ще си го каже или ще го признае – дори пред себе си. Виждам го в цветовете му: върховна самоувереност, добронамерена, но непоклатима вяра в неустоимата сила на парите му в комбинация с чара му, които Виан погрешно възприема като смирение.
Чудя се как ли ще реагира сега, когато търговията ѝ върви толкова добре.
Надявам се да не се разочарова.
СНОЩИ ПОЛУЧИХ СЪОБЩЕНИЕ ОТ ТИЕРИ.
"Огледах сто камини, но нито една не стопли сърцето ми.
Дали е така, защото ми липсваш?
До утре.
С обич, Тиери."
Днес вали: тънък призрачен дъжд, който прелива в мъгла в подножието на хълма, но "Льо Роше дьо Монмартър" изглежда почти приказно: грее като фенер сред безлюдните мокри улици. Днес продажбите надхвърлиха всички очаквания: само сутринта дойдоха десетина клиенти, повечето случайни минувачи, но имаше и няколко редовни посетители.
Всичко стана толкова бързо – няма и две седмици, а промяната вече е зашеметяваща. Може би се дължи на новия облик на сладкарницата или на мириса на разтопен шоколад, или на витрината, която привлича погледите.
Във всеки случай клиентелата ни нарасна, вече включва и местни хора, и туристи; и това, което започна с припомняне на старите навици, сега се превръща в сериозна работа: Зози и аз се трудим неуморно, за да задоволяваме търсенето на моите домашно приготвени шоколадови бонбони.
Днес направихме почти четирийсет кутии. Петнайсет с трюфели (които все още се продават добре), но и една партида бонбони с кокос, няколко с пияни вишни, горчиви шоколадчета с портокалови корички, с аромат на виолетки и около стотина "Медена луна" – малки шоколадови кръгчета, оформени като луни и очертани с бяла глазура.
Толкова е приятно да избираш подходящата кутия, да размишляваш – дали да бъде с формата на сърце, кръгла или правоъгълна? Грижливо да нареждаш бонбоните, да гледаш как потъват в диплите на тънката хартия с цвят на черница, да вдишваш смесицата от ухания – на сметана, карамел, ванилия и тъмен ром; да избираш панделка, опаковъчна хартия, да украсяваш с хартиени цветя или сърца, да чуваш тихото плъзгане на оризовата хартия по капака на кутията...
Толкова ми липсваха тези неща след раждането на Розет. Горещината на медния съд, сложен върху печката. Миризмата на разтопен кувертюр. Керамичните формички, близки и любими като семейни коледни играчки, предавани от поколение на поколение. Тази звезда, това квадратче, това кръгче. Всеки предмет има знамение, всяко действие, повтаряно толкова пъти, извиква цял свят от спомени.
Аз нямам снимки. Нямам албуми, нямам ковчежета с неща за спомен, с изключение на няколкото дреболии в кутията на майка ми: картите, някои документи, малкото сребърно коте. Моите спомени се пазят другаде. Аз помня всяка драскотина, всяка вдлъбнатина върху дървена лъжица или медна тенджера. Тази плитка лъжица ми е любимата: Рижия я издялка от парче дърво и тя идеално пасва на ръката ми. Тази червена шпатула – пластмасова, но я пазя още от дете – ми подари един зарзаватчия в Прага; в тази емайлирана тенджерка с очукани ръбове правех горещ шоколад на Анук по времето, когато изпълнявахме този ритуал по два пъти на ден със същото усърдие, с което кюрето Рейно даваше причастие.
Плочата, която използвам за темпериране, е осеяна със ситни драскотини. Мога да ги разчета по-лесно от линиите на ръката си, макар че се въздържам да го правя. Предпочитам да не гадая бъдещето по тях. Настоящето ми е повече от достатъчно.
– Има ли тук майсторка на шоколадови бонбони?
Гласът на Тиери не може да се сбърка: плътен, боботещ и дружелюбен. Чух го от кухнята (правех бонбони с ликьор, най-трудните за приготвяне). Дрънчене на звънчета, тежки стъпки, после тишина – оглеждаше се.
Излязох от кухнята, бършейки изцапаните си ръце в престилката.
– Тиери! – извиках аз и го прегърнах, като внимавах да не изцапам костюма му.
Той се усмихна.
– Боже мой! Наистина си променила обстановката.
– Харесва ли ти?
– Ами... различно е.
Стори ми се, че в тона му долових нотка на тревога. Той огледа ярките стени, изрисувани с цветни фигурки, столовете с отпечатъци от ръце по тях, старите кресла, каничката шоколад и чашките върху трикраката маса, витрината с червените обувки на Зози, стъпили сред планини от захарни и шоколадови съкровища.
– Изглежда... – Тиери млъкна и аз проследих погледа му, който се спря на ръката ми. Той леко стисна устни, както прави винаги, когато нещо не му харесва. Но когато заговори, в гласа му долових топлота: – Изглежда прекрасно. Направили сте чудеса с това място.