– Може би трябва да облечеш рокля – каза Тиери.
Неприязънта в погледа ѝ се усили.
– Харесвам се с тези дрехи.
В интерес на истината и аз я харесвам. В град, където елегантният конформизъм е основно правило, Анук дръзва да проявява въображение. Може би това се дължи на влиянието на Зози, но предпочитанието ѝ към ярките цветове и наскоро придобитият навик да украсява дрехите си – с панделки, значки, цветни конци – ѝ придават жизнерадостен вид, който не бях забелязвала у нея от Ланскене насам.
Може би тъкмо това се опитва да върне – времето, когато нещата бяха по-прости. В Ланскене Анук тичаше на воля, по цял ден се плискаше на реката, непрестанно разговаряше с Чехълчо, играеше на пирати, на крокодили и постоянно правеше бели в училище.
Но това беше друг свят. Като се изключат циганите от реката – които имаха лоша слава и крадяха от време на време, но със сигурност не бяха опасни, – в Ланскене нямаше чужди хора. Никой не си правеше труда да заключва вратите нощем, дори кучетата познаваха всички.
– Не обичам да нося рокли – каза Анук.
Почувствах негласното неодобрение на Тиери. В неговия свят момичетата ходят с рокли – всъщност през последните шест месеца той купи няколко рокли на Анук и на Розет с надеждата, че ще разберем намека.
Сега Тиери ме гледаше със стиснати устни.
– Знаеш ли, не съм много гладна – казах аз. – Защо просто не се разходим и не хапнем нещо по пътя? Можем да отидем в "Парк дьо ла Тюрлюр" или...
– Но аз съм направил резервация – напомни ми Тиери.
Изражението на лицето му ме накара да се разсмея. В света на Тиери всичко трябва да става по план. За всяко нещо си има правила, трябва да се спазват уговорки, да се живее по график. Резервацията за обяд не може да се отмени и макар и двамата да знаем, че той предпочита места като "Льо Пти Пенсон", днес е избрал "Мезон Роз", където Анук трябва да облече рокля. Такъв си е Тиери – твърд като скала, предсказуем, господар на положението, – но понякога ми се иска да не е толкова непоклатим, от време на време да прави нещо спонтанно...
– Не носиш пръстена – отбеляза той.
Инстинктивно сведох поглед към ръцете си.
– Заради шоколада – казах аз. – Много се цапам.
– Този твой шоколад...
Обядът не беше от най-приятните. Може би заради мрачното време или заради тълпите от хора, или защото Анук нямаше апетит, или защото Розет упорито отказваше да си служи с лъжицата. Тиери гледаше със свити устни как Розет подрежда с ръце зрънцата грах във формата на спирала.
– Храни се както трябва, Розет – каза той накрая.
Тя не му обърна внимание, изцяло погълната от заниманието си.
– Розет – каза Тиери по-рязко.
Розет пак не го погледна, но жената на съседната маса се обърна, стресната от гласа му.
– Няма нищо, Тиери. Знаеш каква е. Остави я на мира и...
Тиери изпъшка от досада.
– Боже мой, та тя е почти на четири години! – той се обърна към мен с блеснали очи. – Не е нормално, Ян. Трябва да го приемеш. Тя се нуждае от помощ. Само я погледни! – Тиери изгледа гневно Розет, която ядеше с пръсти зрънцата грах едно по едно и много съсредоточено.
Той се пресегна през масата и грабна ръката ѝ. Тя го погледна стресната.
– Ето. Вземи лъжицата. Дръж я, Розет – Тиери пъхна лъжицата в ръката ѝ. Розет я изпусна. Той я вдигна.
– Тиери...
– Не, Ян, тя трябва да се научи.
Тиери отново се опита да ѝ пъхне лъжицата в ръката. Розет упорито стисна юмручето си.
– Виж, Тиери – започнах да губя търпение. – Остави ме аз да решавам какво...
– Ох! – извика той рязко и отдръпна ръката си. – Ухапа ме! Хлапето ме ухапа!
С крайчеца на окото си зърнах златисто сияние, око като копче, завита опашка...
" Розет направи знак – "ела тук".
– Розет, моля те, недей...
– Бам – каза тя.
О, не. Само не сега...
Станах да си ходя.
– Анук, Розет...
Погледнах Тиери. На китката му ясно се виждаха следи от ситни зъби. Страхът разцъфна в мен като роза. Случка в сладкарницата е едно, но на обществено място, пред толкова хора...
– Извинявай – казах аз. – Трябва да вървим.
– Но още не сте свършили с обяда – възрази Тиери.
Видях го как се бори с гнева, с яростта и с непреодолимата потребност да ни задържи, за да докаже на себе си, че всичко е наред, че положението може да се овладее, че все още можем да се върнем към първоначалния план.
– Не мога – казах аз и взех Розет на ръце. – Съжалявам, но трябва да вървя.
– Ян – Тиери ме сграбчи за ръката и собственият ми гняв – от това, че е дръзнал да се кара на детето ми, да се меси в живота ми – се разсея, когато видях погледа в очите му.