– Исках всичко да бъде съвършено – каза той.
– Няма нищо – успокоих го аз. – Вината не е твоя.
Тиери плати сметката и ни изпрати до вкъщи. В четири часа вече се стъмняваше и уличните лампи се оглеждаха в мокрия паваж. Вървяхме в мълчание, Анук държеше Розет за ръка и двете се стараеха да заобикалят пролуките в калдъръма. Тиери не обелваше дума, лицето му беше непроницаемо, ръцете – заровени в джобовете.
– Моля те, Тиери. Не се дръж така. Розет не е спала следобед, а знаеш каква става, когато не спи.
Всъщност чудя се дали знае. Синът му сега трябва да е на около двайсет и може би Тиери е забравил какво е да се грижиш за малко дете, забравил е виковете, сълзите, тропането, протестите. Или може би Сара сама се е справяла с това, като е оставяла Тиери да играе ролята на добрия родител с футболните мачове, разходките в парка, боя с възглавници и игрите.
– Забравил си какво е – казах му аз. – Понякога ми е трудно да се справям. И когато се месиш, нещата само се влошават...
Той се обърна към мен с пребледняло и напрегнато лице.
– Не мисли, че съм забравил. Когато Алън се роди... – Тиери рязко млъкна и аз видях какви усилия полага да се овладее.
Сложих ръка на рамото му.
– Какво има?
Той поклати глава.
– Друг път – каза с дрезгав глас. – Ще ти разкажа друг път.
Бяхме стигнали площад "Де Фо Монейор": аз се спрях на прага на "Льо Роше дьо Монмартър", където прясно боядисаната табела леко скърцаше, и поех голяма глътка студен въздух.
– Съжалявам, Тиери – казах.
Той сви рамене като мечок в кашмиреното си палто и ми се стори, че чертите на лицето му поомекнаха.
– Ще ти се реванширам – обещах аз. – Ще ти приготвя вечеря, ще сложим Розет да си легне и после ще поговорим за всичко.
Тиери въздъхна.
– Добре.
Аз отворих вратата.
И видях, че вътре стои мъж, мъж в черно, напълно неподвижен, с лице, което познавам по-добре от своето собствено, и усмивката, рядка и бляскава като лятна светкавица, угасваше на устните му...
– Виан – каза той.
Беше Рижия.
Част пета
Коледни пости
ОЩЕ ЩОМ ВЛЕЗЕ В СЛАДКАРНИЦАТА, РАЗБРАХ, ЧЕ този човек ще ми създаде неприятности. Разбирате ли, някои хора са взривоопасни – личи си по цветовете им, а неговите бяха бледожълто и синкаво като пламък на газов котлон, включен на ниска степен, но готов всеки момент да избухне.
Не би ви хрумнало, като го погледнете. Ще си кажете: нищо особено. Париж всяка година гълта милион такива като него. Мъже с джинси и работни ботуши, които изглеждат неуместни в големия град, мъже, които получават заплатите си в брой. Самата аз често съм била от този тип хора, така че ги познавам; затова си казах, че ако мъжът тук е дошъл да купува шоколадови бонбони, аз съм Дева Мария от Лурд.
Бях стъпила на един стол и окачах картина на стената. Всъщност това беше портретът ми – същият, който Жан-Луи ми направи. Чух го да влиза. Подрънкване на звънчета, стъпки на тежки ботуши по паркета.
Тогава той каза: "Виан", и нещо в тона му ме накара да се обърна. Погледнах го. Мъж с джинси и черна фланелка, с рижа коса, вързана на опашка. Както казах, нищо особено.
И въпреки това у него имаше нещо – нещо, което ми се стори познато. А усмивката му грееше като "Шанз-Елизе" в навечерието на Коледа и го правеше изключителен – но само след миг сияйната му усмивка се изгуби в израза на смущение, предизвикан от допуснатата грешка.
– Извинете – каза мъжът. – Помислих ви за... – той рязко млъкна. – Вие ли сте управителката? – забелязах, че говори тихо, с натъртено "р" и особените гласни, характерни за Юга.
– Не, аз само работя тук – отвърнах усмихната. – Управителка е мадам Шарбоно. Познавате ли я?
В първия момент той като че ли се подвоуми.
– Ян Шарбоно – подсетих го аз.
– Да. Познавам я.
– Ами тя в момента не е тук. Но съм сигурна, че скоро ще дойде.
– Добре. Ще я почакам.
Той седна на една маса и огледа интериора, картините, шоколадовите бонбони – със задоволство, както ми се стори, и с известно неудобство, сякаш не беше сигурен как ще го приемат тук.
– А вие кой сте?
– О, просто приятел.
Усмихнах му се.
– Попитах за името ви.
– А.
Сега бях сигурна, че се чувства неловко. Пъхна ръце в джобовете, за да прикрие неудобството си, сякаш моето присъствие тук бе провалило някакъв план, твърде сложен, за да бъде променен.
– Рижия – каза той.