Спомних си за картичката с подпис "Р." – име или прякор? Може би второто. "Пътувам на север. Ще се отбия, когато мога."
И изведнъж разбрах защо ми се е сторил познат. Бях го видяла да стои до Виан Роше на снимката във вестника от Ланскене су Тан.
– Рижия? – попитах аз. – От Ланскене?
Той кимна.
– Ани постоянно говори за вас.
При тези думи цветовете му пламнаха като коледна елха и аз започнах да разбирам какво може да е видяла Виан в мъж като Рижия. Тиери никога не пламти – освен ако не пуши, – но затова пък Тиери има пари, което компенсира много други неща.
– Починете си, а аз ще ви направя горещ шоколад.
Той се усмихна.
– Обичам шоколад.
Направих го силен, с кафява захар и ром. Рижия го изпи, после пак започна да не го свърта: той отиде в другото помещение и захвана да разглежда тенджерите, бурканите, чиниите и лъжиците, които Ян използва за правенето на шоколадовите си бонбони.
– Толкова приличате на нея – каза накрая.
– Наистина ли?
Всъщност аз изобщо не приличам на нея, но съм забелязала, че мъжете рядко виждат това, което е пред очите им. Полъх на парфюм, дълга разпусната коса, червена пола и обувки на високи токчета: толкова прости трикове, зад които дори дете може да види същността, но мъжете неизбежно се заблуждават.
– Е, откога не сте се виждали с Ян?
Той сви рамене.
– От много отдавна.
– Разбирам. Ето. Хапнете един бонбон.
Сложих го отстрани на чашата му: трюфел, овъргалян в какао на прах, приготвен по моя собствена рецепта и белязан с кактусовия знак на Ксочипили, бога на екстаза, който винаги успява да развърже езиците.
Рижия не изяде бонбона, а започна да го търкаля безцелно по чинийката. Този жест ми се стори някак познат, но не можах да си спомня откъде. Аз чаках да заговори – хората обикновено си говорят с мен, – но той като че ли не се притесняваше да мълчи, да си играе с неизядения трюфел и да гледа към притъмнялата улица.
– Ще останете ли в Париж? – попитах.
Рижия сви рамене.
– Зависи.
Аз го погледнах въпросително, но той като че ли не схвана намека.
– От какво зависи? – попитах го накрая.
Той отново сви рамене.
– Омръзва ми да стоя на едно място.
Сипах му още горещ шоколад. Тази негова сдържаност – сдържаност, близка повече до враждебност, отколкото до нещо друго – започваше да ме дразни. Вече половин час седеше в сладкарницата. Досега трябваше да знам всичко за него, а аз сякаш бях загубила дарбите си. Той стоеше тук като живо въплъщение на неприятностите, явно неподатлив на всичките ми опити за сближаване.
Започнах да губя търпение. Този човек беше свързан с нещо важно, нещо, което трябваше да науча. Чувствах го, беше толкова близо, че космите на тила ми настръхваха, и въпреки това...
Мисли, по дяволите.
Река. Детска гривна. Сребърно коте. Не. Не е това. Река. Лодка. Анук, Розет...
– Не сте изяли бонбона си – казах аз. – Трябва да го опитате. Това е нашият специалитет.
– О, извинете.
Той го взе. Кактусовият знак на Ксочипили блесна съблазнително между пръстите му. Поднесе го към устата си, спря за момент, намръщи се, може би усетил горчивия аромат на шоколада, тъмното плътно ухание на изкушението...
Опитай ме.
Вкуси ме.
Пробвай...
И тогава, точно в мига, когато щеше да ми падне в ръцете, пред вратата се разнесоха гласове.
Той остави бонбона и стана.
Звънчетата зачуруликаха. Вратата се отвори.
– Виан – каза Рижия.
И ето че тя се сепна и погледна, цветовете на лицето ѝ изчезнаха, ръцете ѝ посегнаха сякаш да предотвратят ужасен сблъсък.
Зад нея Тиери се спря озадачен, може би усетил нещо нередно, но прекалено погълнат от себе си, за да види очевидното. Отстрани стояха Анук и Розет, уловени за ръце, Розет гледаше с любопитство, лицето на Анук изведнъж грейна...
А Рижия...
Той видя всичко – мъжа, детето, изненадания поглед, пръстена на ръката ѝ – и аз отново зърнах цветовете му, избледнели, посърнали, отново сведени до онова синкаво като пламъчета на газов котлон, пуснат на най-слаб огън.
– Извинете – каза Рижия. – Аз само минавах. Нали знаете. Лодката ми...
Помислих си, че не е свикнал да лъже. Престорено небрежният му тон прозвуча пресилено, а ръцете в джобовете му се свиха в юмруци.
Ян само гледаше с празно лице. Без изражение, без усмивка – застинала маска, зад която виждах вълнението на цветовете ѝ.
Анук спаси положението.
– Рижко! – извика тя.
Викът ѝ разведри напрежението. Ян пристъпи напред с усмивка, малко плаха, малко престорена – и още нещо, което не можех да определя.