НЯМАМ ДУМИ. ЗДРАВЕЙ, СТРАННИЧЕ. СТОЕШЕ СИ В сладкарницата, сякаш се връщаше от кратка разходка, а не след цели четири години, четири години, без да се обади за рожден ден или за Коледа, без нито веднъж да дойде да ни види, а сега...
– Рижко!
Исках да му се скарам. Наистина, но гласът ми не ме слушаше.
Извиках го по име – по-силно, отколкото ми се искаше.
– Нану – каза той, – станала си голяма.
Имаше нещо тъжно в тона, с който го каза, все едно съжаляваше, че съм се променила. А той си беше предишният Рижко – с по-дълга коса, по-чисти ботуши, други дрехи, но пак същият, леко прегърбен, с ръце в джобовете – винаги стои така, когато се чувства не на мястото си, – но ми се усмихваше, за да покаже, че вината не е моя и че ако Тиери не беше тук, щеше да ме вдигне и да ме завърти, точно както преди в Ланскене.
– Не – отговорих му аз. – Само на единайсет и половина съм.
– Единайсет и половина ми се вижда много. А коя е малката непозната?
– Това е Розет.
– Розет – повтори Рижия. Махна ѝ за поздрав, но тя не му отвърна – Розет рядко отговаря на непознати, – само го гледаше втренчено с големите си котешки очи, докато накрая дори той не издържа и извърна глава.
Тиери му предложи шоколад. Рижия обича шоколад, поне преди обичаше. Този път го пи горчив, със захар и ром, докато Тиери говореше за работа, за Лондон, за сладкарницата, за апартамента...
А, да. Апартаментът. Излиза, че Тиери го ремонтира, стяга го, за да можем да се нанесем. Разказа ни за него пред Рижия: как Розет и аз ще имаме нова стая с нови мебели, как той ще се погрижи всичко да е готово за Коледа, за да може неговите момичета да се чувстват удобно...
Но в начина, по който говореше за това, имаше нещо злобно. Нали знаете, усмихваше се, но само с уста: така прави Шантал, когато говори за новия си MP3 плейър или за новите си дрехи, или за новите си обувки, или за гривната си от "Тифани", а аз стоя наблизо и слушам.
Рижия седеше като ударен.
– Вижте – каза той, когато Тиери млъкна за малко, – аз трябва да вървя. Исках само да видя как сте, нали разбирате, минавах от тук на път за...
Лъжец, помислих си аз. Ботушите ти са лъснати.
– Къде сте отседнали?
– На една лодка – каза той.
Е, струва ми се логично. Рижия винаги е обичал лодките. Спомних си лодката в Ланскене, която изгоря. Спомних си и лицето му, когато това се случи: човек гледа така, когато се е трудил дълго над нещо, на което много държи, и после някой му го отнеме.
– Къде? – попитах аз.
– На реката – отговори Рижия.
– Има си хас – казах аз, за да го накарам да се усмихне.
И изведнъж осъзнах, че откакто съм влязла, не съм го целунала, дори не съм го прегърнала, и ми стана мъчно, защото ако го направех сега, щеше да изглежда така, сякаш съм се сетила със закъснение и не съм достатъчно искрена.
Затова просто го хванах за ръка. Тя беше загрубяла и издраскана от работа.
Стори ми се, че Рижия се учуди, но после се усмихна.
– Искам да видя лодката ти – казах му аз.
– Може би ще я видиш.
– По-хубава ли е от предишната?
– Ще видиш сама.
– Кога?
Рижия сви рамене.
Мама ме изгледа така, сякаш искаше да ми се скара, но не можеше, защото наоколо имаше други хора.
– Съжалявам – каза му тя. – Поке да беше се обадил... Не очаквах да...
– Аз ти писах – отговори той. – Изпратих ти картичка.
– Не съм я получила.
– Така ли?
Личеше си, че не ѝ вярва. А знаех, че и тя не му е повярвала. Рижия е последният човек, на когото може да се разчита за писане на писма. Дори да иска да пише, той рядко го прави, а и не обича да говори по телефона. Но изпраща разни дреболии по пощата – дъбово листо, издялано от дърво и вързано на връв, шарено камъче от брега на морето, книга, понякога с кратка бележка, но често без нищо.
Рижия погледна Тиери.
– Трябва да вървя.
Да бе, как не. Все едно има закъде да бърза – Рижия, който прави всичко за удоволствие и никога не позволява да му нареждат каквото и да било.
– Ще дойда пак.
Какъв лъжец.
Изведнъж така му се ядосах, че за малко да се разкрещя. Защо изобщо дойде, Рижко? За какво ти трябваше да идваш?
Казах му го, но наум, със сянката на гласа си, колкото може по-силно – както говорих на Зози в деня, когато я видях за пръв път пред сладкарницата.
Страхливец, казах аз. Бягаш, измъкваш се.
И Зози ме чу. Погледна ме. Но Рижия само зарови още по-дълбоко ръце в джобовете и дори не ми махна за довиждане: отвори вратата и излезе, без да се обърне. Тиери се втурна след него – като куче след непознат. Не че Тиери ще си позволи да набие Рижия, но само при мисълта за това ми се доплака.