Мама понечи да тръгне след тях, но Зози я спря.
– Аз ще отида – предложи тя. – Те ще се оправят. Ти остани тук при Ани и Розет.
И се изгуби в тъмното.
– Качете се горе, Нану – каза мама. – Аз ей сега ще дойда.
Ние се качихме горе и зачакахме. Розет заспа, после чух Зози да се прибира, а след нея и мама, като стъпваше тихо, за да не я чуем. После и аз заспах, но няколко пъти се будех от скърцането на пода в стаята на мама и знаех, че тя не спи, че стои до прозореца в тъмното, слуша шума на вятъра и се надява поне веднъж – поне този път – да ни остави на мира.
СНОЩИ ПУСНАХА КОЛЕДНИТЕ СВЕТЛИНИ. СЕГА целият квартал грее – не в цветно, а само в бяло, като звезден небосвод над града. На "Плас дю Тертр", където седят художниците, е подредена традиционната украса със сцена от Рождество Христово: бебето Исус се усмихва сред сламата, майката и бащата са се надвесили над люлката, а влъхвите стоят отстрани с даровете си. Розет е очарована и постоянно иска да ходим да я видим.
Бебето, жестикулира тя. Да вървим да видим бебето. Вече е ходила два пъти с Нико, веднъж с Алис, безброй пъти със Зози, с Жан-Луи и Попол и, разбира се, с Анук, която е почти толкова очарована, колкото и Розет, и постоянно ѝ разказва как бебето (според Анук момиченце) се родило в обора, а навън валял сняг, как дошли да го видят и животните, и Тримата влъхви и дори една звезда се спряла да го погледа...
– Защото то не било обикновено бебе – казва Анук и Розет я слуша в захлас. – Било особено бебе, също като теб, и скоро ти също ще имаш рожден ден...
Рождество. Тържество. И двете думи навеждат на мисълта за нещо изключително. Досега не бях забелязвала приликата между тях, не бях празнувала християнските празници, никога не бях мислила за пости, покаяние и изповед.
Или почти никога.
Но когато Анук беше малка, празнувахме Бъдни вечер, палехме свещи, за да пропъдим тъмнината, плетяхме венци от джел и имел, пиехме ароматно ябълково вино и коледен пунш, ядяхме печени кестени, току-що свалени от нагорещения мангал.
После се роди Розет и нещата се промениха. Край на венците от имел, на свещите и на тамяна. Сега ходим на църква, купуваме повече подаръци, отколкото можем да си позволим, слагаме ги под пластмасовата елха, гледаме телевизия и се тревожим за коледното меню. Коледните светлини може и да приличат на звезди, но отблизо се вижда, че са фалшиви: тежки гирлянди от жици и лампи, провесени над тесните улички. Магията я няма: нима не искаше точно това, Виан? – обажда се трезвият глас в главата ми, който звучи точно като гласа на майка ми, на Рижия, а сега и на Зози; глас, който ми напомня за някогашната Виан и чийто търпелив тон сякаш ме упреква.
Но тази година нещата отново ще се променят. Тиери обича традициите. Църквата, печената гъска, шоколадовото руло – в чест не само на сезона, а на всички сезони, които сме споделили досега и които ще продължим да споделяме...
Няма магия, разбира се. Е, толкова ли е лошо? Има уют и сигурност, и приятелство – и любов. Не ни ли стига? Не сме ли опитали достатъчно от другото? След като съм израснала с приказки, защо ми е толкова трудно да повярвам в щастливия край? Защо след като знам накъде ще ме отведе, все още мечтая да тръгна след Свирача от Хамелн?
Изпратих Анук и Розет да си легнат. После тръгнах след Рижия и Тиери. Не се забавих много – може би с три минути, най-много с пет, – но когато излязох на все още оживената улица, бях почти сигурна, че Рижия вече си е отишъл, вече е потънал в лабиринта на Монмартър. И все пак трябваше да се уверя. Запътих се към "Сакре Кьор" и там сред тълпите от туристи и минувачи различих познатия силует на Тиери, който вървеше към площад "Далида" с ръце в джобовете, устремен напред като накокошинен петел.
Върнах се, завих наляво по една калдъръмена уличка и излязох на "Плас дю Тертр". Рижия никъде не се виждаше. Беше си отишъл. Естествено – защо да остава? – и въпреки това аз продължавах да се въртя в единия край на площада, да зъзна (бях излязла без палто) и да се вслушвам в звуците на вечерен Монмартър: музика от клубовете в подножието на хълма, смях, стъпки, детски гласове край коледната украса в отсрещния край на площада, уличен музикант, свирещ на саксофон, откъслечни разговори, подхванати от вятъра...
Най-после го забелязах: неподвижният му силует привлече вниманието ми. Парижаните са като риби в плитчина – ако спрат да се движат дори за миг, ще умрат. А той стоеше почти невидим в примигващия кръг светлина под червения неонов надпис на едно кафене. Гледаше безмълвно, чакаше нещо... Чакаше мен...