Затичах се през площада. Обвих ръце около него и в първия миг се уплаших, че няма да отвърне на прегръдката ми. Усещах напрежението в тялото му, виждах бръчката между веждите му, на ярката светлина той изглеждаше непознат.
И тогава ме прегърна – отначало сдържано, както ми се стори, после с ожесточение, което противоречеше на думите му:
– Нямаш работа тук, Виан.
Има една вдлъбнатина точно на извивката на рамото му, която идеално пасва на челото ми. Аз я намерих и положих глава на нея. Той миришеше на нощ, на бензин, на кедрово дърво, на пачули, на шоколад, на катран, на вълна и най-вече на себе си – ухание, бегло и познато като повтарящ се сън.
– Знам – казах му аз.
И въпреки това не можех да го пусна. Достатъчна беше една дума, едно изречение, една гримаса. Аз съм с Тиери. Не се меси. Всичко друго би било безсмислено, мъчително и обречено от самото начало. И въпреки това...
– Радвам се да те видя, Виан – гласът му, макар и тих, беше необичайно напрегнат.
Усмихнах му се.
– И аз се радвам, че си тук. Но защо чак сега? След толкова време...
Когато свива рамене, Рижия изразява много неща. Безразличие, презрение, недоумение, дори ирония. Така или иначе главата ми изскочи от удобната вдлъбнатина и това ме върна обратно на земята.
– И да ти кажа, това ще промени ли нещо?
– Може би.
Той отново сви рамене.
– Няма причина. Харесва ли ти тук?
– Разбира се.
Винаги съм искала точно това. Сладкарница, къща, училище за децата. Един и същ изглед от прозореца всеки ден. И Тиери...
– Просто не мога да си те представя тук. Мислех, че е нещо временно. Че един ден просто ще...
– Какво? Ще се вразумя? Ще се откажа? Ще тръгна на път, ще живея ден за ден, ще се местя постоянно като теб и другите речни плъхове?
– По-добре плъх, отколкото птица в клетка.
Стори ми се, че едва сдържа нервите си. Говореше все така тихо, но южняшкият му акцент се долавяше по-ясно – често става така, когато се ядоса. Осъзнах, че може би нарочно се опитвам да го ядосам, да го подтикна към свада, след която и той, и аз няма да имаме избор. Заболя ме от тази мисъл, но знаех, че не съм далеч от истината. Може би и той си помисли същото, защото ме погледна и се усмихна.
– Ами ако ти кажа, че съм се променил?
– Не си се променил.
– Откъде знаеш?
О, знам. И сърцето ме боли, защото го виждам същия, какъвто го помня. Но аз съм се променила. Децата ми ме промениха. Вече не мога да правя каквото искам. А това, което искам, е...
– Виж – започнах аз, – много ми е приятно, че си тук. Радвам се, че дойде. Но вече е късно. Сега съм с Тиери. Той е много мил – ще разбереш, като го опознаеш. Направи толкова много за Анук и Розет...
– А ти обичаш ли го?
– Моля те...
– Попитах те дали го обичаш.
– Разбира се.
Той пак сви рамене, този път с видимо презрение.
– Поздравления, Виан.
Оставих го да си отиде. Какво друго можех да направя? Ще се върне, мислех си. Трябва да се върне. Но досега не се е появил; не остави нищо, нито адрес, нито телефонен номер – всъщност не ми се вярва Рижия да има телефон. Доколкото знам, той никога не е имал дори телевизор: казва, че предпочита да гледа небето, тази гледка никога не го отегчава и никога не се повтаря.
Чудя се къде ли е отседнал. На лодка, така каза на Анук. На шлеп, мисля си аз, може би от онези, които превозват товари по Сена. Или на речно корабче, ако е успял да намери някое, което да купи евтино. Повредено, по всяка вероятност, развалина, която поправя след работа, закърпва, приспособява към себе си. Рижия проявява безгранично търпение към лодките. Към хората обаче...
– Дали Рижия ще дойде днес, мамо? – попита Анук на закуска.
Чакала е цяла нощ, преди да попита. Но Анук рядко говори необмислено: тя претегля, размишлява и тогава говори, започва с тържествен, малко предпазлив тон, като детектив от телевизионен сериал, който иска да се добере до истината.
– Не знам – отвърнах ѝ аз. – Зависи от него.
– А ти искаш ли да дойде? – упорството винаги е било едно от основните качества на Анук.
Въздъхнах.
– Сложно е.
– Защо? Не ти ли харесва вече? – ясно долових предизвикателната нотка в гласа ѝ.
– Не, Анук, не е там работата.
– Тогава къде е?
За малко да се разсмея. В нейните очи всичко изглежда много праволинейно, сякаш животът ни не е къщичка от карти, в която всяко решение, всеки избор е старателно закрепен върху множество други възможности и решения, несигурно подредени едно върху друго, готови да трепнат, да помръднат при всеки наш дъх...