– Виж, Нану. Знам, че харесваш Рижия. И аз го харесвам. Много. Но не бива да забравяш... – аз търсех подходящите думи. – Рижия прави каквото иска, винаги е правил така. Никога не се задържа на едно място. И в това няма нищо лошо, защото е сам. Но ние трите имаме нужда от нещо повече.
– Ако живеехме с Рижия, той нямаше да бъде сам – разсъдливо заключи Анук.
Не можах да не се разсмея, макар че душата ме болеше. Рижия и Анук са странно еднакви. И двамата разсъждават в абсолютни величини. И двамата са упорити, потайни и заплашително злопаметни.
Опитах се да ѝ обясня.
– Той обича да бъде сам. През цялата година живее на реката, спи на открито, не може да понася затворени помещения. Ние не можем да живеем така, Нану. Той го знае. Ти също.
Тя ме измери с непроницаем, изпитателен поглед.
– Тиери го мрази. Сигурна съм.
Е, след миналата вечер не мисля, че някой може да се съмнява в това. Видяхме гръмогласното му тролско веселие, откритото му презрение, ревността му. Но Тиери не е такъв, помислих си аз. Нещо трябва да го е разстроило. Може би сцената в "Мезон Роз"?
– Тиери не го познава, Нану.
– Тиери не познава и нас.
Тя се качи в стаята си с два кроасана в ръце и поглед, който обещаваше по-нататъшно продължение на разговора. Аз влязох в кухнята, направих горещ шоколад, седнах и го гледах, докато изстина. Мислех си за февруари в Ланскене, за цъфналите мимози по бреговете на Тан, за циганите от реката с техните дълги тесни лодки, толкова много и наредени толкова нагъсто, Че човек почти можеше да мине по тях до другия бряг...
И за мъжа, който седеше сам и гледаше реката от покрива на лодката си. Не се отличаваше чак толкова от останалите и въпреки това аз веднага го забелязах. Някои хора сияят. Той е един от тях. И дори сега, след толкова време, аз все още чувствам как това сияние ме привлича. Ако не бяха Анук и Розет, може би щях да тръгна след него. В края на краищата има и по-лоши неща от бедността. Но аз трябва да дам на децата си нещо повече. Затова съм тук. И не мога отново да се върна към живота на Виан Роше, към Ланскене. Дори заради Рижия. Дори заради себе си.
Все още седях в кухнята, когато влезе Тиери. Беше девет часа и небето отвън все още тъмнееше, до мен долиташе далечният влажен шум на минаващите коли и биенето на камбаните в малката църква на "Плас дю Тертр".
Той седна безмълвно срещу мен и от палтото му се разнесе мирис на тютюн и на парижка мъгла. Поседяхме трийсет секунди в мълчание, после Тиери протегна ръка и я сложи върху моята.
– Извинявай за снощи – започна той.
Аз взех чашата си и надзърнах вътре. Явно бях изтървала млякото: изстиналият шоколад се беше покрил с набръчкана ципа. Каква небрежност, помислих си.
– Ян – каза Тиери.
Погледнах го.
– Извинявай – повтори той. – Бях изнервен. Исках всичко да бъде идеално. Да излезем да обядваме, после да ти кажа за апартамента и за това, че съм уредил час за бракосъчетание – в същата църква, където са се венчали родителите ми...
– Какво? – учудих се аз.
Тиери стисна ръката ми.
– В "Нотър Дам дез Апотър". След седем седмици. Някой е отменил резервацията си, а аз познавам свещеника – преди време му помогнах за един ремонт...
– Какво говориш? – попитах аз. – Тормозиш децата ми, държиш се грубо с моя приятел, излизаш, без да кажеш и дума, а после очакваш да обсъждам с теб апартаменти и сватбени приготовления?
Тиери се усмихна тъжно.
– Извинявай – каза той. – Не ми е смешно, но... още не си се научила да ползваш телефона, нали?
– Какво?
– Просто включи телефона.
Включих го и получих ново съобщение, изпратено от Тиери в осем и трийсет предишната вечер.
Обичам те до лудост. Нямам друго извинение.
Ще се видим утре в 9.
Тиери.
– О – измънках аз.
Той взе ръката ми в своята.
– Наистина съжалявам за снощи. Този твой приятел...
– Рижия – казах аз.
Тиери кимна.
– Знам, че може да ти се стори смешно. Но като го видях с теб и Ани, как си говорите, сякаш се познавате от години... Това ми напомни колко много неща не знам за теб. За хората, които си познавала, за мъжете, които си обичала...
Погледнах го с учудване. Тиери винаги е проявявал забележителна незаинтересованост по отношение на миналото ми. Това е едно от нещата, които веднага ми харесаха у него. Липсата на любопитство.