– Той не е безразличен към теб. Дори аз го виждам.
Въздъхнах. Винаги се стига до това. Въпроси, догадки, добронамерени, но изпълнени с подозрения.
Отдалеч ли идвате? За къде пътувате? При роднини ли ще отседнете?
Мислех, че с Тиери имаме уговорка. Аз не говоря за развода му, той не разпитва за миналото ми. Така е удобно – или беше довчера.
Рижия улучи момента, казах си с горчивина. Но той си е такъв. И сега гласът му в главата ми се слива с този на вятъра.
Не се заблуждавай, Виан. Не можеш да се установиш тук. Мислиш, че си в безопасност в малката си къщичка. Но и аз като вълка от приказката знам, че не е така.
Отидох в кухнята да приготвя нова доза горещ шоколад. Тиери тръгна след мен между масичките и столовете на Зози, тромав като мечок в дебелото си палто.
– Искаш да научиш повече за Рижия? – попитах аз, докато стържех шоколад в тенджерата. – Ами, запознахме се, когато живеех на юг. По онова време държах сладкарница в едно село на брега на Гарона. Той живееше в лодка на реката, пътуваше между селата, работеше каквото намери: дърводелство, редене на покриви, бране на плодове. Два-три пъти го наемах да свърши нещо за мен. Не бях го виждала от близо четири години. Доволен ли си?
Той ме погледна смутен.
– Извинявай, Ян. Знам, че съм смешен. И нямах никакво намерение да те подлагам на разпит. Обещавам да не го правя повече.
– Никога не съм предполагала, че си ревнив – казах аз, като добавих ванилия и настъргах индийско орехче в горещия шоколад.
– Не съм – отвърна Тиери. – И за да ти го докажа... – той сложи ръце на раменете ми, за да ме накара да го погледна. – Чуй ме, Ян. Той ти е приятел. Очевидно се нуждае от пари. И тъй като наистина искам да завърша ремонта на апартамента за Коледа, а знаеш колко трудно се намират работници по това време на годината, аз му предложих работа.
Погледнах го стъписана.
– Предложил си му работа?
Тиери се усмихна.
– Наречи го покаяние – каза той. – Това е начин да ти докажа, че ревнивецът, когото видя снощи, няма нищо общо с мен. Има и друго – Тиери бръкна в джоба на палтото си. – Купил съм ти нещичко – каза той. – Исках да бъде подарък за сватбата, но...
Когато Тиери говори за "нещичко", подаръкът винаги е щедър. Четири дузини рози, бижу от "Бонд Стрийт", шалче от "Ермес". Може би е малко шаблонно – но той си е такъв. Предсказуем до мозъка на костите.
– Е?
Беше продълговато пакетче, не по-голямо от плик за писмо. Отворих го и вътре намерих кожен портфейл, в който имаше четири билета първа класа за полет до Ню Йорк на 28 декември.
Аз ги съзерцавах и мълчах.
– Ще ти хареса – каза Тиери. – Това е най-подходящото място за посрещане на Новата година. Резервирал съм стаи в прекрасен хотел – на децата много ще им хареса, – ще има сняг, музика, фойерверки... – той ме прегърна възторжено. – О, Ян, нямам търпение да ти покажа Ню Йорк!
Всъщност вече съм била в Ню Йорк. Майка ми издъхна там, насред оживена улица пред италианска закусвалня в Деня на независимостта. Тогава беше горещо и слънчево. През декември ще бъде студено. През декември в Ню Йорк хората измръзват до смърт.
– Но аз нямам паспорт – бавно произнесох аз. – Тоест имах, но...
– Срокът му е изтекъл? Аз ще се погрижа за това.
Е, всъщност срокът не е единственият проблем. Той е на друго име – на името на Виан Роше, – а как мога да му кажа това, помислих си, как да му обясня, че жената, която обича, е друга?
Но и как бих могла да го скрия? Снощната сцена ме научи, че Тиери не е толкова предсказуем, колкото си мислех. Заблудата е упорит плевел, който ако не се изкорени навреме, простира пипалата си навсякъде, заплита се, разраства се, задушава растенията, докато накрая не остане нищо освен плетеница от лъжи...
Той стоеше съвсем близо до мен, сините му очи блестяха – от тревога може би. Миришеше на нещо странно утешително, като окосена трева или стара книга, или борова смола, или хляб. Приближи се още повече и аз почувствах как ръцете му ме обгръщат, как главата ми ляга на рамото му (но къде беше малката вдлъбнатина, сякаш създадена само за мен?) и усещането беше толкова познато – усещане за безопасност, – но този път долових и напрежение. Съвсем ясно, като електрически жици, които всеки момент щяха да се докоснат...
Устните му намериха моите. Пак същото напрежение. Като статично електричество помежду ни, отчасти приятно, отчасти не. Улових се, че мисля за Рижия. Проклет да си. Не сега. Тази бавна целувка. Отдръпнах се.
– Виж, Тиери. Трябва да ти обясня.
Той ме погледна.
– Какво трябва да ми обясниш?