– Името на паспорта ми... името, което ще трябва да запишат в гражданското... – аз поех дълбоко дъх. – Не е същото като това, което използвам сега. Смених го. Това е дълга история. Трябваше да ти кажа по-рано, но...
Тиери ме прекъсна.
– Няма значение. Няма нужда да ми обясняваш. Всички имаме тайни, за които предпочитаме да не говорим. Какво ме интересува, че си сменила името си? Интересува ме какъв човек си, а не дали си Франсин или Мари-Клод, или дори – опазил ме Бог – Кюнегонд.
Аз се усмихнах.
– Не се ли сърдиш?
Той поклати глава.
– Обещах да не те разпитвам повече. Миналото си е минало. Не ми трябва да знам. Стига да не ми кажеш, че си била мъж или нещо такова...
Това ме накара да се разсмея.
– Няма такава опасност.
– Предполагам, че бих могъл да проверя. За всеки случай.
Той сключи ръце на гърба ми. Целувката му стана по-страстна, по-настоятелна. Тиери никога не настоява. Старомодната му почтителност е едно от нещата, които винаги съм харесвала у него, но днес като че ли е различен – долавям намек за отдавна сдържани страсти, нетърпение, жажда за нещо повече. В първия миг се оставям на течението: ръцете му пълзят към талията ми, към гърдите ми. В начина, по който целува устните ми и лицето ми, има нещо детински лакомо, сякаш се опитва да заграби колкото може повече от мен, и през цялото време шепне: "Обичам те, Ян, желая те, Ян..."
Почти през смях спрях да си поема дъх.
– Не тук. Девет и половина минава...
Тиери изръмжа шеговито като мечок.
– Да не мислиш, че ще чакам седем седмици?
И изведнъж прегръдката му също стана мечешка – той ме притисна силно към себе си, – и аз усетих мускусната миризма на пот заедно със застоялия мирис на пури, и за пръв път, откакто се познавахме, си представих как правим любов, голи и потни между чаршафите, и неочаквано се стреснах, учудена от отвращението, което тази мисъл предизвика у мен...
Опрях ръце в гърдите му.
– Тиери, моля те...
Той се озъби.
– Зози ще дойде всеки момент...
– Тогава да се качим горе, преди да е дошла.
Почувствах, че се задушавам. Миризмата на пот се усили, примесена с мирис на студено кафе, сурова вълна и бира от снощи. Тази смесица не ми подейства утешително: извика в съзнанието ми спомени за претъпкани барове, за бягства в последната минута и за пияни непознати в тъмното. Ръцете на Тиери бяха груби и настоятелни, осеяни със старчески петна, обрасли с косми.
Спомних си ръцете на Рижия. С ловки като на джебчия пръсти, с машинно масло под ноктите.
– Хайде, Ян.
Той ме дърпаше към вратата. Очите му блестяха в очакване. Изведнъж ми се прииска да го изгоня, но вече беше късно. Бях взела решение. Няма връщане назад, помислих си. Тръгнах с него към стълбите...
Една електрическа крушка се пръсна с пукот като конфети.
На главите ни се изсипа натрошено стъкло.
Горе се разнесе шум. Розет беше будна. Разтреперих се от облекчение.
Тиери изруга.
– Трябва да отида при Розет – казах аз.
Той издаде звук, който не приличаше много на смях. Последна целувка – но моментът беше отминал. С крайчеца на окото си забелязах нещо златисто, което блестеше в тъмния ъгъл – може би слънчево зайче или някакво отражение...
– Тиери, трябва да отида при Розет.
– Обичам те – каза той.
Знам, че ме обичаш.
Минаваше десет часа и Тиери тъкмо си беше тръгнал, когато влезе Зози, загърната в просторно палто, с виолетови ботуши с платформи и голяма картонена кутия, която носеше с две ръце. Кутията изглеждаше тежка – леко задъхана, Зози внимателно я сложи на пода.
– Извинявай, че закъснях – каза тя. – Това чудо тежи доста.
– Какво е? – попитах аз.
Зози се усмихна. Отиде до витрината и извади червените обувки, които стояха там от две седмици.
– Реших, че е време да направим малка промяна. Какво ще кажеш за нова витрина? Все пак тази подредба не беше за постоянно, а и, честно казано, тези обувки ми липсват.
Аз се усмихнах.
– Разбира се.
– Затова донесох някои неща от битпазара – тя посочи картонената кутия. – Имам една идея, която ми се иска да изпробвам.
Погледнах кутията, после Зози. Все още треперех от посещението на Тиери, от внезапната поява на Рижия и от усложненията, които знаех, че ще последват, и неочакваната топлота на този простичък жест за малко да ме разплаче.
– Нямаше нужда да го правиш, Зози.
– Глупости. За мен е удоволствие – тя ме погледна изпитателно. – Случило ли се е нещо?
– О, проблеми с Тиери – аз направих опит да се усмихна. – Напоследък се държи странно.