Зози сви рамене.
– Не се учудвам – каза тя. – Ти се справяш добре. Търговията върви. Нещата тук най-после се нареждат.
Намръщих се.
– Какво имаш предвид?
– Имам предвид – търпеливо заговори Зози, – че Тиери иска все така да бъде Дядо Коледа, принц от приказките и ангел хранител, събрани в едно. Докато ти имаше затруднения, всичко беше наред – той те водеше на вечеря, купуваше ти дрехи, обсипваше те с подаръци, – но сега нещата при теб се промениха. Вече нямаш нужда от спасяване. Някой му отне любимата кукла Пепеляшка и я замени с истинска жена – трудно му е да го преглътне.
– Тиери не е такъв – казах аз.
– Наистина ли?
– Е... – усмихнах се. – Може би... мъничко.
Тя избухна в смях и аз се разсмях заедно с нея, макар че думите ѝ ме смутиха. Разбира се, Зози е много наблюдателна. Но не трябваше ли самата аз отдавна да съм забелязала тези неща?
Зози отвори картонената кутия.
– Защо не си дадеш малко почивка? Иди да полегнеш. Поиграй си с Розет. Не се тревожи. Ако дойде, ще те повикам.
Това ме озадачи.
– Кой ако дойде? – попитах аз.
– О, стига, Виан...
– Не ме наричай така!
Тя се усмихна.
– Рижия, разбира се. За кого мислиш, че говоря, за папата?
Аз я погледнах.
– Той няма да дойде днес.
– Откъде си толкова сигурна?
Казах ѝ каквото знаех от Тиери: за апартамента и как той държи да се нанесем там за Коледа, за самолетните билети до Ню Йорк, за това как е предложил на Рижия работа на "Рю дьо ла Кроа"...
Зози се учуди.
– Наистина ли? – попита тя. – Е, ако Рижия приеме, значи наистина има нужда от пари. Не си представям да се съгласи от добри чувства.
Аз поклатих глава.
– Каква бъркотия. Защо не ме предупреди, че ще идва? Можех да предотвратя това положение. Поне щях да бъда подготвена...
Зози седна на масата в кухнята.
– Той е бащата на Розет, нали?
Не ѝ отговорих, само се обърнах да включа фурната. Мислех да изпека бисквити с джинджифил, от онези, които се окачат на коледната елха, глазирани, захаросани и вързани с цветни панделки...
– Разбира се, това не е моя работа – продължи Зози. – Ани знае ли?
Поклатих глава.
– Някой знае ли? Рижия знае ли?
Изведнъж силите ми ме напуснаха и аз побързах да седна на един стол: чувствах се така, сякаш тя бе срязала конците ми и внезапно аз бях останала безмълвна, безпомощна и неподвижна.
– Не мога да му кажа сега – прошепнах накрая.
– Е, той не е глупав. Ще се досети.
Аз поклатих глава. За пръв път имах причина, да се радвам, че Розет не е като другите – макар че е почти на четири години, тя все още изглежда и се държи като двегодишно дете, така че кой би повярвал в нещо толкова невероятно?
– Много е късно за това. Преди четири години може би щях да му кажа, но не и сега.
– Защо? Скарахте ли се?
Говори точно като Анук. И преди да се усетя, вече ѝ обяснявах, че нещата не са толкова прости, че къщите трябва да се строят от камък, защото когато задуха вятърът, само здравият камък ще му попречи да ни отвее...
Защо се преструваш,
пита гласът на Рижия в главата ми.
Защо постоянно се опитваш да се слееш със средата? Какво има у тези хора, защо искаш да бъдеш като тях?
- Не, не сме се карали – казах аз. – Просто... всеки тръгна по пътя си.
Изведнъж в съзнанието ми изникна поразително ясна картина: Свирачът от Хамелн свири на флейтата си и децата го следват, а едно подтичва най-отзад, навлиза в планината и тя се затваря след него...
– И какво ще правиш с Тиери? – попита Зози.
Добър въпрос, помислих си аз. Дали подозира? И той не е глупав, но като че ли е сляп, което може да се дължи или на самонадеяност, или на доверчивост, или и на двете. И все пак е подозрителен към Рижия. Снощи го забелязах – изпитателният поглед, инстинктивното отвращение на стабилния градски предприемач към скитника, циганина, пътешественика...
Човек сам избира семейството си, Виан.
– Е, предполагам, че вече си взела решение.
– И то е правилното. Сигурна съм.
Но чувствах, че тя не ми вярва. Сякаш го виждаше във въздуха около мен – как се навива като захарен памук на клечка. Но има различни видове любов; и когато горещата, егоистична, гневна любов е отдавна изгоряла, мога само да благодаря на всички богове за мъже като Тиери, стабилни мъже без въображение, които мислят, че "страст" е само дума от книгите, също като "магия" или "приключение".
Зози все така ме наблюдаваше с търпелива полуусмивка, сякаш очакваше да кажа още нещо. И тъй като аз не го направих, тя сви рамене и ми подаде чиния с "просячета". Зози ги прави точно като мен: шоколадът е достатъчно тънък, за да се чупи лесно, но достатъчно плътен, за да задоволи апетита, отгоре е щедро поръсен с едри стафиди, има орех, бадем, виолетка, захарна розичка.