Знам, че това не е висока цена за близо четиригодишното ни спокойствие. Но понякога се питам колко точно сме платили дотук и колко още предстои да плащаме.
Има една стара приказка, която знам от майка си – за момъка, който продал на уличен търговец сянката си в замяна на вечен живот. Получил каквото искал и си тръгнал доволен от изгодната сделка – защото каква полза от сянка, мислел си той, и защо да не се отърве от нея?
Но минали месеци, после години и момъкът започнал да проумява. Той вървял и не хвърлял сянка, не виждал отражението си в нито едно огледало, нито едно езеро, колкото и гладко да било, не отразявало лика му. Момъкът започнал да се бои, че е станал невидим, не излизал навън нито в слънчеви дни, нито в лунни нощи, строшил всички огледала в дома си и закрил прозорците отвътре, но и това не го успокоило. Любимата му го изоставила, приятелите му остарели и умрели. А той продължавал да живее в постоянен полумрак, докато един ден в отчаянието си отишъл при свещеник и се изповядал за стореното.
И свещеникът, който бил млад по времето, когато момъкът сключил сделката, а сега бил жълт и трошлив като стари кокали, поклатил глава и казал:
– Онзи, когото си срещнал, не е бил уличен търговец. Ти, синко, си сключил сделка с Дявола, а сделките с Дявола обикновено завършват с това, че някой губи душата си.
– Но той поиска само сянката ми – възразил момъкът.
Свещеникът отново поклатил глава.
– Човек, който не хвърля сянка, не е никакъв човек – рекъл той, обърнал гръб на момъка и не казал нищо повече.
И момъкът си отишъл у дома. На другия ден го намерили обесен на едно дърво, утринното слънце светело в лицето му, а по тревата се точела дългата му сянка.
Това е само приказка. Знам. Но постоянно си я припомням, особено нощем, когато не мога да заспя и звънчетата подрънкват тревожно, аз сядам в леглото и вдигам ръце, за да проверя дали хвърлят сянка на стената.
Напоследък все по-често се улавям, че търся и сянката на Анук.
О, БОЖЕ. ВИАН РОШЕ. ОТ ВСИЧКИ ГЛУПАВИ НЕЩА, които можех да кажа. Защо говоря такива глупости? Понякога наистина не проумявам. Предполагам, защото знаех, че тя ще ме чуе, и защото ме беше яд. Напоследък често ме е яд.
А може би и заради обувките. Заради чудните лъскави обувки с високи токове и цвят на алено червило, на захарна пръчка, на бонбон, искрящи като рубини на голия паваж. В Париж не можете да видите такива обувки. Поне не на краката на обикновените хора. А ние сме обикновени хора – така казва мама, – макар че понякога не личи, особено ако се съди по нея.
Тези обувки...
"Чук-чук-чук" – отекнаха бонбонените обувки по паважа и спряха точно пред сладкарницата, където собственичката им надникна през витрината.
Погледната в гръб, отначало ми се стори позната. Яркочервено палто в тон с обувките. Платиненоруса коса, вързана назад с шалче. И дали пъстрата ѝ рокля беше обкичена със звънчета или на ръката ѝ подрънкваха гривни? И какво беше това – едва забележимото сияние около нея, сякаш въздухът искреше от мараня?
Сладкарницата беше затворена заради погребението. След миг жената щеше да изчезне. Но аз много исках да остане, затова направих нещо, което не биваше да правя, нещо, което мама мисли, че съм забравила, и което отдавна не бях правила. Сключих пръсти зад гърба ѝ и начертах знак във въздуха.
Бриз, ухание на ванилия, мляко с настърган мускатов орех, какаови зърна, печени до потъмняване на бавен огън.
Това не е магия. Наистина. Това е само трик, игра, която обичам да играя. Няма такова нещо като истинска магия – и все пак действа. Понякога действа.
"Чуваш ли ме?" – казах аз. Не с моя глас, а със сянката му, много тиха, като шумолене на сухи листа.
Тогава тя го усети. Знаех, че го е усетила. Обърна се и застина: аз накарах вратата да заискри, съвсем леко, като небето. Поиграх си – стана хубаво, като огледало на слънце, което ту блестеше, ту не блестеше в лицето ѝ.
Чаша с мирис на пушек от горящи дърва, малко сметана, поръсена със захар. Горчив с портокал – любимият ти шоколад, 70 процента черен със ситно нарязани портокали от Севиля. Опитай ме. Вкуси ме. Пробвай ме.
Тя се обърна. Знаех, че ще се обърне. Изглеждаше изненадана да ме види, но въпреки това се усмихна. Видях лицето ѝ – сини очи, широка усмивка, ситни лунички около носа – и веднага страшно я харесах, тъй както харесах Рижия при първата ни среща...
И тогава тя ме попита кой е умрял.
Не можах да се сдържа. Може би заради обувките, може би защото знаех, че мама стои зад вратата. Така или иначе просто ми се изплъзна от устата, тъй както светлината и мирисът на дим се промъкваха през прага.