Казах "Виан Роше" на твърде висок глас и точно след като го казах, мама излезе. Мама в черното си палто с Розет на ръце и онази физиономия, онзи поглед, който ми хвърля, когато се държа лошо или когато пак стане някоя Случка с Розет.
– Ани!
Дамата с червените обувки погледна майка ми, после мен, после пак нея.
– Мадам... Роше?
Мама бързо се опомни.
– Това е... моминското ми име – отговори тя. – Сега съм мадам Шарбоно. Ян Шарбоно – и отново ми хвърли онзи поглед. – Боя се, че дъщеря ми обича да си прави шеги – обясни майка ми на дамата. – Надявам се, че не ви досажда.
Дамата се разтресе от смях чак до токчетата на червените си обувки.
– Ни най-малко – каза тя. – Просто разглеждах хубавата ви сладкарничка.
– Не е моя – отвърна мама. – Аз само работя тук.
Дамата отново се разсмя.
– Да бях на ваше място! Тръгнала съм да си търся работа, а ето ме тук, стоя и гледам шоколадови бонбони.
При тези думи мама се поотпусна и остави Розет, за да заключи вратата. Розет важно изгледа дамата с червените обувки. Дамата се усмихна, но Розет не ѝ отвърна. Тя рядко се усмихва на непознати. Това ми достави удоволствие. Помислих си, че аз съм я намерила. Аз съм я задържала тук. Тя ми принадлежеше поне за малко.
– Работа? – попита мама.
Дамата кимна.
– Миналия месец съквартирантката ми се изнесе, а аз не мога да плащам целия наем с моята заплата на сервитьорка. Казвам се Зози, Зози дьо л'Алба, и освен това обичам шоколад.
Човек не може да не я хареса, помислих си. Очите ѝ бяха толкова сини, усмивката ѝ – като резен лятна диня. Тя леко помръкна, когато погледна към вратата.
– Съжалявам – каза Зози. – Моментът не е подходящ. Надявам се, че починалият не е ваш роднина?
Мама отново взе Розет.
– Мадам Пусен живееше тук. Тя би казала, че е съдържателка на сладкарницата, но, честно казано, не правеше кой знае какво.
Спомних си мадам Пусен, пухкавото ѝ лице и престилките ѝ на сини карета. Любимите ѝ бонбони бяха шоколадовите с розов ликьор и тя ядеше от тях много повече, отколкото ѝ беше позволено, но мама не казваше нищо.
Мама каза, че е получила инфаркт, което ми звучеше като нещо хубаво, като антракт на цирково представление или като някакво загадъчно лакомство. Но изведнъж осъзнах, че никога вече няма да видим мадам Пусен, никога вече, и от това ми се зави свят, сякаш съм погледнала надолу и съм видяла, че точно пред мен зее пропаст.
Казах:
– Да, така е – и се разплаках.
И преди да се опомня, тя ме държеше в прегръдките си, ухаеше на лавандула и на гладка коприна и шепнеше нещо в ухото ми – заклинание, помислих си с учудване, заклинание, точно като едно време в Ланскене, – и когато погледнах, видях, че това не беше мама. Беше Зози, дългата ѝ коса опираше в лицето ми, а червеното ѝ палто сияеше на слънцето.
Зад нея стоеше мама в черното си палто, очите ѝ – черни като нощта, толкова, че никой никога не може да разбере какво мисли. Тя пристъпи напред с Розет на ръце и аз знаех, че ако остана, ще ни прегърне и тогава ще се разплача още повече, без да мога да ѝ обясня защо, нито сега, нито после, особено пред дамата с бонбонените обувки.
Затова се обърнах и се затичах по белите пусти улички, докато се слях с тях и с небето. Хубаво е да тичаш: правиш гигантски крачки, можеш да разпериш ръце и да литнеш като хвърчило, можеш да вкусиш вятъра, да видиш как слънцето тича пред теб, а понякога почти можеш да ги изпревариш – вятъра и слънцето, и сянката, която те следва по петите.
Знаете ли, моята сянка си има име. Казва се Чехълчо. Мама разправя, че някога съм имала зайче със същото име, но аз вече не си спомням дали е било живо или само играчка. Твоят въображаем приятел, така го нарича мама понякога, но аз съм почти сигурна, че Чехълчо беше истински – мека сива сянка, която тичаше след мен, а нощем се свиваше на кълбо в леглото ми. И сега обичам да си спомням за него, да си представям, че ме пази, докато спя, или че тича с мен след вятъра. Понякога усещам присъствието му. Случва се дори да го виждам, но мама казва, че е плод на въображението ми и не обича да говоря за него дори на шега.
Напоследък мама рядко се шегува и вече не се смее както преди. Може би продължава да се тревожи за Розет. Знам, че се тревожи и за мен. Казва, че не гледам достатъчно сериозно на живота. Че нямам правилно отношение към него.
Дали Зози гледа сериозно на живота? О, Боже. Обзалагам се, че не. Не би могла, след като носи такива обувки. Сигурна съм, че затова толкова я харесах. Заради червените обувки, защото спря да разгледа витрината и защото ми се стори, че вижда Чехълчо – а не обикновена сянка – зад гърба ми.