Мина поне година, преди една неделя в горите около Дренте Джони да му спомене, че „създателите“ й са се разделили, когато е била на пет. Новината го смая, повече от новината обаче го впечатли фактът, че Джони отваря дума за нещо толкова прозаично като разведени родители едва сега; но тъй като тя го изстреля с доста сериозен и твърде мрачен за темперамента си тон, Аарон реши да не издава емоциите си. Двамата се намираха в отдалечена, пъстро боядисана дървена вила на двайсетина километра южно от Асен и явно грубата романтика на уединението и печката на дърва бяха събудили у Джони желание да споделя. По време на мразовитата разходка тя го накара да отгатне кой от двамата й родители е „истинският“, „кажи де – Сим или Тинеке?“. Добър въпрос, помисли си Аарон, но отговорът всъщност беше лесен. Сигериус, естествено.
„И защо смяташ, че е той?“
„Ами просто така. Гадая. Външно не приличаш кой знае колко на него, но и на майка си не приличаш. И двамата сте спортни натури. И със спортно телосложение.“
В интерес на истината, те никак не си приличаха. Сигериус беше мургав, имаше очи с цвят на студено кафе, напомняше на циганин, едва ли не на злостен тип. Брадата му растеше със скорост, която караше еволюционните биолози да потръпват от доволство. За разлика от него Джони беше руса и светла, ефирна като пеперуда, а лицето й бе толкова гладко и симетрично, че нямаше начин Сигериус да е участвал в направата му. При все това Аарон забелязваше общи черти: енергията – бащата и дъщерята се захващаха със задачите с еднакъв замах, колебанието и туткането ги подлудяваха, никога не увесваха нос и не разбираха хората като Аарон, които го правеха. И Джони като Сигериус беше умна, инатлива и решителна. Може пък това да бяха гените.
„Значи, заключаваш, че Сим ми е истински баща, само защото не съм дебела като Тинеке, така ли?“
Аарон осъзна, че никога не бе размишлявал над това – нямал бе причини да подозира нещо. „Да – отговори той. – Не... И начинът, по който общувате един с друг. Вие със Сим сте като две капки вода – не ти трябват повече от десет минути, за да го усетиш. Джанис е на мама момичето. А ти пó приличаш на баща си.“
„Само че с Джанис сме сестри. Така че това нищо не значи.“
„Просто ми кажи.“
„Мислиш, че е Сим, а?“
„Да. Така мисля.“
„Грешка!“ – обяви тя и се разсмя с цяло гърло, след което зари с крак в изсъхналите букови клонки и изгнилата шума, сякаш заблуждението на Аарон смекчаваше сериозността на признанието й. Не го изрече гласно, но от странната й възбуда си личеше колко е щастлива, че е посочил Сигериус; Аарон дори подозираше, че Джони би предпочела да не го избавя от заблудата. А и самият той трябваше да признае, че е разочарован – отсъствието на гени му дойде като студен душ, но естествено, и това премълча. Вероятно в онзи момент и двамата мислеха за едно и също, понеже още преди да се приберат във влажното бунгало, ведрото настроение на Джони се бе изпарило и тя се затвори по начин, непознат за Аарон.
Докато Джони седеше на захабения диван със стар брой на „Панорама“ в скута и гледаше състезания по кънки, той мълчаливо топлеше течен шоколад върху един от двата котлона и си мислеше за лекотата, с която двете сестри наричаха Сигериус „тате“. Наричаха го „тате“ и се усмихваха закачливо или размечтано; ако искаха нещо, му хленчеха на ухото: „Може ли, татенце?“; когато му се дразнеха, промърморваха протяжно: „Татеее!“. Щом я попита как го прави, тя не без гордост му заяви, че е започнала още от първия ден; от онзи ден през 1979-а, в който Сим Сигериус и Тинеке Профайт – без украси, без рокля и костюм, без ролс-ройс или бентли, без празненство – встъпили в брак в кметството на Утрехт, тя започнала да се обръща към доведения си баща с „тате“. Тогава Джони била на шест, а Джанис – на три. От онзи сватбен ден нататък Джони се наричала Джони Сигериус. Истинската си фамилия Берс, която тя разкри на Аарон с голяма неохота, заляла с бетон и изхвърлила във водите на Фехт.
По-късно в студентската си квартира тя му показа жълтеникави полароидни снимки, на които се виждаше една абсурдно малка Джони с две светлоруси опашки, изненадващо обикновено, почти грозновато шестгодишно момиченце, което се плезеше, увиснало на крака на младия Сигериус – на крака на новия си баща с избуялата брада. Майка й – по онова време забележително слаба, не кльощава както сега, а просто слаба, в мрачен тъмнозелен костюм с панталон, със сополивата Джанис на ръце – носеше големи слънчеви очила с кафяви стъкла, тъй като седмица по-рано някакъв офталмолог бил изчегъртал със скалпел херпес от лявата й очна ябълка.