10 Между нас да си остане (от англ.). – Б. пр.
Сигериус тъкмо отпиваше от тоника. Той върна чашата на плота, избърса си устата и се умълча за кратко. „Гледай ти – подхвърли той сетне, – значи, ти е казала! Все някога щеше да го направи.“
„Шашнах се, сериозно. Нямах ни най-малка представа.“
„Шокиран ли си?“
„Донякъде. Донякъде. Естествено, не го очаквах. Вие сте истинска happy family11. Кой да го очаква!“
11 Щастливо семейство (от англ.). – Б. пр.
„Разбирам. Отлично разбирам. Това не е дреболия.“
Аарон, впечатлен от сериозния тон на Сигериус, подбра внимателно следващите си думи: „Е, да – отговори, – всеки може да го сполети такова нещо. Статистиката сочи, че се случва постоянно“.
Сигериус се почеса по наболата брада, пое си дълбоко въздух и го изпусна през носа. „Много мило от твоя страна – реагира той, – но не мисля, че си прав.“
„За развода ли?“ – изненада се Аарон.
„Развод ли?“ Лицето на Сигериус се изкриви, ушите му се размърдаха от изумление, а очите му внезапно добиха смъртно уморен вид; той моментално се състари. Засмя се, улови косъм от ръкава на пуловера си и го пусна върху килима. След това се загледа напред, сякаш обмисляше нещо.
„Аарон – поде Сигериус след малко, – не знам за какво ми говориш, но аз ти говоря за убийство. За бруталното убийство, което съдът определи като умишлено. Непрокопсаникът свети маслото на един човек. От четири години е зад решетките. Не знаеше ли?“
Беше към единайсет вечерта; на десетина метра от тях върлинестият студент зад бара бе навил ръкавите на ризата си и миеше чаши; столовата беше празна, ако не се брояха двамата мъже по анцуг, които разговаряха до билярда. Всичко, което Аарон и Сигериус си кажеха, щеше да попие в порите на гипсокартона. Настаналата кратка тишина бе плътна като вещ, можеше да се пипне. Убиец ли?! Аарон се изчерви: „Сим, измисляш си! Шегуваш се с мен!“.
„Де да се шегувах!“ Сигериус разказа на Аарон за единственото си дете – междувременно младеж на възрастта на самия Аарон – като по-сбитото представяне на житейските факти му костваше видимо усилие. А това не беше история, с която да се гордееш. Това бе живот, изпълнен с насилие, злоупотреба с наркотици, падение. Същият онзи Вилбъртчо, за когото Джони му бе разказала с удивително хладнокръвие, във версията на Сигериус се извисяваше до престъпник, окопал се в низости като къртица. През един работен ден на 1993-та Вилбърт Сигериус достигнал дъното, убивайки петдесет и две годишен мъж. „Хубава страна е това, Холандия – отбеляза Сигериус, – ако не ставаш за нищо, с теб се заема широк кръг от дружелюбно настроени професионалисти. Който няма куража сам да запретне ръкави, но пък има криминално досие, получава прекрасна, добре платена работа.“
Думите на Сигериус прозвучаха неочаквано обезверено, по-консервативно от друг път, очевидно тази тема бе повече, отколкото можеше да понесе, бе въпрос, накарал го да жертва социалдемократичните си принципи. Аарон се радваше, че Сигериус не го гледа; възрастният мъж сигурно се срамуваше. Така Аарон имаше време да осмисли собствените си емоции; той бе завладян от необичайна възбуда – отчасти от възторжена благодарност, задето му се бяха доверили, отчасти от неудобство поради тази внезапна близост. Чувстваше се така, сякаш двамата танцуваха из столовата.
„Връчиха му гащеризон и прилична заплата, за да се явява сутрин със суха храна на работа. След куп проблеми, проблеми и пак проблеми, за които предпочитам да не отваряме приказка, му бе даден шанс да започне начисто – какво повече му трябва на човек! При това в стоманодобивните пещи на „Хоухофенс“! Забележи само! Чудесно предприятие, в което вече век десетки хиляди холандци си печелят хляба по честен път. Истински късмет, би казал човек. И при първото спречкване нашичкият грабва чука и с петнайсет удара размазва като гнида прекия си началник – отговорник, устремен към златния часовник за пенсионирането си. Бях в съда, когато прокурорът описваше видяното от свидетелите. Описваше какво се случва с тялото, когато стовариш отгоре му четирикилограмов метален чук.“
Сигериус навлажни мустак, като го засмука с долната си устна, след което го притисна между палеца и показалеца си. Аарон занемя. Това вече не беше признание – тук пред очите му се разбулваше една съдба. Въобразявал си бе, че знае това-онова за Сигериус, бе смятал, че разбира вълненията на човека, пред когото благоговееше въпреки отчаяните си опити да не го прави, че познава стъпалата към успеха на Сигериус, същината на живота му, но внезапно осъзна, че не знае нищичко. (С това чувство на непросветеност – установи той по-късно – е трябвало да свикне още тогава, тъй като то нямаше да спре да го преследва през цялото време в Енсхеде. Аарон винаги всичко научаваше последен.)