Изражението на Тинеке се промени отново, тя повдигна увисналите си клепачи колкото й бе възможно, устата й се закръгли в едно удивено, тъмночервено „о“.
– Аарон – рече тя, – не те познах! Та ти си Аарон Бевер! Ама, младежо, какво...
Тинеке пусна дръжката на куфарчето и то се олюля за миг. После пристъпи към Аарон, стисна раменете му и го целуна по двете бузи. През слабото й рамо Аарон забеляза колата, която спря до тротоара – тъмносиньо спортно беемве, чиито фарове премигнаха два пъти. Тинеке обърна очи към автомобила и вдигна ръка. След това отново се взря в Аарон и каза:
– Бързаме. Трябва да се качвам. Младежо, младежо... Въобще не те познах. Ти си... променил си се. Отдавна не съм била в Енсхеде...
След това го хвана под ръка и го загледа сериозно.
– Ах, младежо – въздъхна, – ти как си... Всичко така се обърка...
Аарон беше твърде ошашавен, за да отвърне. Всеки момент вратата на беемвето можеше да се отвори и оттам да излезе Сигериус. Аарон задиша учестено, зави му се свят. Понеже не му хрумна друго, той запелтечи:
– Тинеке, кажи, как е Сим? Той там ли е? – и посочи смутен към чакащия автомобил.
Тинеке го пусна също толкова внезапно, колкото го беше хванала. Отстъпи крачка назад, а лицето й се затръшна пред него като тежка врата.
– Моля?! – каза тя рязко. – Ти за луда ли ме имаш?
– Не – реагира той. – Защо?
Усети как очите му се навлажняват.
– Негодник такъв! – възмути се Тинеке. – Какво искаш от мен? Какво търсиш тук? Защо ме преследваш?
Вратата на колата се отвори. Оттам слезе дребен мъж на около четиресет и пет; вълнистата му черна коса и подкъсената му брада блестяха на изкуствената светлина. Двамата се спогледаха. Мъжът, който по някакъв зловещ, агресивен начин не бе Сигериус, се усмихна учтиво. Друг автомобил ги заобиколи с бибиткане, зад беемвето някакъв микробус даде мигач.
Тинеке се протегна към дръжката на вратата.
– Не знаеш ли? – попита тя. – Сериозно ли не знаеш? – Тя се засмя неловко, а на лицето й се изписа недоверие. – Сим е мъртъв. – После повиши глас, за да надвика пътната шумотевица. – От осем години е мъртъв. Погребахме го в началото на 2001 година. Да ме разстроиш ли искаш?
– Не – отговори Аарон.
И тогава тя се качи в автомобила.
2
Според CV-то му той е спец по случайностите.
В Бъркли, а и по-късно, в Бостън, той водеше упражнения по теория на вероятностите и по стохастична оптимизация за първокурсници от специалностите „Математика“ и „Физика“. Плащаха му, за да накара цели потоци от емоционално недоразвити фанатици на числата да почувстват математическия ред в хаоса. Това бяха все шахматисти, компютърни експерти, факири на Рубик и нито един от тях не играеше в отборите на университета – нито в баскетболния, нито в бейзболния; тези младежи бяха пристигнали в Бъркли, за да служат на квантовата физика, за да отключат дигиталната революция. Преди да обсипе момчетата и едничкото заблудено момиче със стохастични процеси, вероятностни пространства и теореми на Бейс, той попита за най-драматичната случайност в живота на всеки един от тях. За най-невероятното нещо, което бяха преживели. След това на дъската събра най-удивителните истории, за да направи анализ на вероятностите. За повдигане на настроението.
Разбра, че си има работа с будни млади хора, когато един ден някакво момче в дъното на аудиторията вдигна ръка и започна да разправя за сватбеното пътешествие на баба си и дядо си. Блед младеж със сериозно изражение, който заразказва как през 30-те години прародителите му поели с кораб към Южна Америка и как досами чилийския бряг баба му изпуснала годежния си пръстен зад борда. Шейсет години по-късно, за диамантената си сватба, двойката повторила пътешествието и тъкмо се разхождала по палубата, когато някакъв любител рибар извадил от водата риба тон. Дядо настоял да разрежат рибата и как мислите? (Въпреки че от времето, когато бе водил упражнения, бяха минали петнайсет, почти двайсет години, при мисълта за онова „Как мислите?“ и за сериозния поглед, с който момчето огледа аудиторията, в него възкръсва споменът за мириса на тебеширен прах. В паметта му оранжевите завеси на прозореца, който открехваше следобед, се издуха отново. Задушният му кабинет се намираше на деветия етаж на факултета; тамошните лета продължаваха шест-седем месеца.)
Нямало пръстен.
Когато неотдавна сподели шегата с Аарон, той кимна, стана, взе от рафта някакъв роман и отвори на мястото, където половин век по-рано Набоков бе разправил същия виц.
Случайността прави най-силно впечатление, когато е в ролята на палач – в това със студентите бяха на едно мнение. Когато тихото хихикане замря, същото онова анемично момче поде разказ за едно съвсем различно пътуване. Пътуването на брат му, който решил да обиколи Европа с приятелката си; двамата смятали да тръгнат от най-северната точка на Скандинавския полуостров и за три месеца да се спуснат до Гибралтар. Взели самолет до Ширкенес, малко градче в ъгъла на Норвегия, от там наели кола и се отправили към Швеция по дълъг и равен двулентов път. През цялото това смълчано, снежнобяло пътуване видели всичко на всичко едно насрещно возило – датска скания с тежко полуремарке и веещи се брезенти. В мига, в който се разминавали с камиона – или по-скоро няколко секунди преди това, а не е изключено случайността да е започнала минути по-рано, не, вероятно е ставало дума за корозия, за разяждани от години болтове и гайки – ремаркето се откачило. Прикачното устройство се освободило. Заскреженото рамо, разположено перпендикулярно на предната ос на ремаркето, се завъртяло към автомобила като пика на рицар и пробило предното стъкло. Докато ремаркето се обръщало, колата била запратена в преспите, досущ като празна бирена кутия. Момичето било обезглавено. Братът зад волана се отървал с изкълчена китка.