Юбилеят за четиресетата годишнина на университета бе преминал покрай Сигериус, както преминаваха подобни публични прояви: струваше му се, че сънува, без да може – точно като в сън – да обърне поглед назад или да надзърне в бъдещето. Суетенето около четиримата почетни доктори и техните съпруги, пренаписването, репетирането и изнасянето на речта за нанотехнологиите, една донякъде мътна област; закуската, обядът и вечерята с гостите, непрестанните разговори, празните приказки – все някой път щеше да се строполи мъртъв по време на едно такова ораторстване.
На заключителния прием в четвъртък следобед обаче се случи нещо непредвидено. В църквата „Свети Якоб“ Сигериус окичи четиримата си корифеи с почетния знак на университета, след което тълпата се пренесе в градския театър. Във фоайето Сигериус, Тинеке, четиримата почетни доктори и техните съпруги се качиха на облицования с черно кадифе подиум, готови да бъдат поздравени поотделно от стотиците шумни гости, които или си вземаха от сребърните подноси чаши с вино и деликатесни хапки, или направо се нареждаха на обезкуражаващо дългата опашка. Сигериус прекара следващите три часа в ръкуване и подхвърляне на остроумия, а търпеливата редица се отразяваше в лачените му обувки.
Мина доста време, преди да забележи Вайн. Мено Вайн, бившия си шурей и партньор на тепиха, чиято глава стърчеше над стотиците студенти и над преподавателите, надянали почти без изключение тоги; Вайн стоеше в дъното на помещението, стиснал в юмрук шише газирана вода, и се оглеждаше смутено. Когато пет минути по-късно Сигериус отново надзърна в оная посока, Вайн вече беше застанал на опашката като някой Гӝлем. „Виж на два часа“, подшушна Сигериус на Тинеке. Тя издърпа топчестите си длани от лакътя на една университетска съпруга, нейна приятелка, и се изви към Сигериус. „Наляво“, поправи я той. Развеселена, тя плъзна очи по чакащите и застина. „Дявол го взел!“ После вдигна рамене и разтърси фризираната си коса, която миришеше на цигари и борови иглички.
Вайн беше забил поглед надолу, сякаш се намираше в чакалнята на зъболекар. Преди появата на този мъж залата пъстрееше – толкова различни хора, толкова народности – но с влизането на бившия му шурей Сигериус осъзна, че всички академични фигури си приличат. Когато беше на двайсет, Вайн имаше грубо, червендалесто лице, което обичаше да се смее, особено на чуждите грешки, докато постепенно тези чужди грешки не го застигнаха. Грешащите други – това бяха сестра му Маргрит и Вилбърт, но най-вече самият Сим Сигериус, предателят на Маргрит, човекът, който я беше тласнал към пропастта. Поне така смяташе Вайн. И какво търсеше тоя тип тук? Сигериус не го беше канил – явно бе прочел някъде за приема. Нима е дошъл чак от Кюлемборх?
Докато целуваше напудрени женски бузи и изслушваше безсъдържателни комплименти, Сигериус усещаше как братът на покойната му бивша напредва крачка по крачка. Неприязън и раздразнение изпълниха от край до край фоайето. През първите месеци след развода с Маргрит някогашният му приятел не искаше и да чува за него, но когато Маргрит и Вилбърт се нанесоха на тавана на спортния център, който Вайн държеше в Кюлемборх, атмосферата съвсем се нажежи. Стана направо враждебна. Дълги години Маргрит живя на гърба на своя стабилен, но злоблив брат: сестричката иска пари, сестричката трябва да си купи алкохол. И Вайн – едновременно хазаин, адвокат и приемен родител – не се свенеше да сгълчи зет си по телефона. Сигериус беше в Америка с Тинеке и момичетата, когато веднъж около рождения ден на Вилбърт от пощенската им кутия изпадна плик. В него имаше картичка с надпис „Поздравления, татенце“, придружена от покани за плащане: фактури от стъкларски магазини, глоби, медицински разходи, консултации с младежки психиатър, всевъзможни неща, а най-отдолу номерът на сметката на спортен център „Мено Вайн“. Така бе поставено началото на няколкото телефонни разговора годишно, плащани, естествено, от Сигериус, на изтъканите от укори тиради, в които Мено на простонароден език му разправяше какви ги е надробил онзи нехранимайко, от кое училище е изхвърчал и за какво, разправяше му за стритите бонбони за кашлица, които вагабонтинът пробутвал вместо хашиш, и как се налагало Мено да изхвърля от спортния център пройдохите, които идвали да си искат парите обратно, за побоищата по панаирите, за кражбите от магазините – кога възнамеряваш да се прибираш в Холандия, татенце? На Мено цялата тая Америка му лазеше по нервите. Ако го набереше Сигериус, се случваше тъкмо обратното – тогава Вайн го изолираше, правеше на дисидента Сигериус тънки намеци, че вече не е част от живота им, и в дълги монолози натъртваше колко приличал Вилбърт на отговорния си вуйчо. „Той е добро момче по свой собствен начин; в момента гледа двайсет и четири канарчета на тавана. Има нещо хубаво в тия птици. Като добавиш плъховете и хамстерите, става цял зоопарк.“