Ушите на Сигериус се размърдаха леко. Късо подстриганата къдрава коса стоеше като мъх върху плоското му широко теме. Въпреки че носеше костюми или джинси и поло пуловери на „Ралф Лорън“ – дрескодът на мениджъра, на издигналия се в кариерата мъж – тези уши и тялото на бивол не позволяваха човек да го възприеме като глава на университет, камо ли да повярва, че минава за най-големия холандски математик след Лойцен Брауер. Мъж с подобна физика можеше да се срещне по-скоро в строителството или нощем на магистралата, застанал със светлоотразителна жилетка пред бидон с катран. „Знаеш добре коя снимка имам предвид“ – каза той.
Джони, сестрата на Джони, Джанис, майка й Тинеке, всички в просторния салон знаеха за какво става дума – за снимката, която около половин година по-рано беше отпечатана в голям формат във вестника на Твентския университет, малкия университет със собствен кампус в гората между Хенгело и Енсхеде, чийто ректор беше Сигериус. На снимката той стоеше на брега на канала Амстердам – Рейн без дрехи, ако не броим вратовръзката, стъпил с широко разтворени крака в калната, отъпкана трева, а интимните му части изпъкваха под окръглящото се петдесетгодишно коремче. През следващите дни кадърът се появи в почти всички национални ежедневници, от „Ен Ер Сей“ до „Де Телехраф“, а накрая дори в „Билд“ и някакъв гръцки всекидневник.
„Имам известни съмнения“ – призна Аарон, докато се чудеше дали Джони беше подшушнала на баща си, или баща й просто го бе разпознал – него, дългия плешив фотограф на „Тюбантия Уийкли“, който като някоя конска муха кръжеше с апарата си около ректора по време на публичните му изяви. Втората опция му се стори по-ласкава, както всеки в университета би се поласкал, ако бъде забелязан от харизматичния мъж, който в момента раздробяваше ръката на Аарон.
Още с встъпването си в длъжност през 1993-та Сим Сигериус се бе превърнал в пламтящия център на Твентския университет, в горещо слънце, около което въртяха безметежните си елипси осем хиляди студенти и усърдни академици, учудени, но и благодарни, че Сигериус огрява точно техния кампус, а не парламента, на който бе отказал министерски пост, или някой от големите американски университети, които се надпреварваха за благоволението му. Първият път, когато Аарон видя бащата на Джони, беше преди години по телевизията; тогава Аарон още живееше с родителите си във Венло. През август след матурата двамата с брат му ги прихвана нещо и изведнъж се запалиха по „Летни гости“1; през една от онези напрегнати вечери от ученическите им години срещу Петер фан Инген седна математик, който тренираше джудо – или може би джудист, който се занимаваше с математика – във всеки случай мъж, който редуваше откъси за Вим Рюска2, тревожна джазова музика, Токио ’64 и Андре фан Дайн3 с документални филмчета за простите числа и за последната теорема на Ферма. Аарон си спомняше клип, с който някакъв бъбрив физик бе успял да накара двамата с брат му – заклети хуманитаристи – да повярват, че вдяват нещичко от квантова механика. („Ричард Файнман – отбеляза Сигериус след време – тогава тъкмо го бяхме погребали.“) Самият Сигериус търкаше наболата си брада и разказваше за компютрите, за Вселената, за Мориц Ешер, сякаш разговорите за всичко друго биха били хвърлено на вятъра време. Оказа се, че се е борил с Хейсинк и Рюска, но в „Летни гости“ го бяха поканили най-вече заради медала „Фийлдс“ – отличие, което Фан Инген нарече „Нобеловата награда за математика“.
1 Известно телевизионно предаване, излъчвано в неделните вечери на юни и юли. Всяка седмица в продължение на три часа по един гостенин от сферата на литературата, науката, телевизията, политиката или икономиката се представя на публиката чрез любимите си видеофрагменти. – Б. пр.
2 Холандски джудист (1940–2015), двукратен олимпийски шампион от Мюнхен ’72. – Б. пр.
3 Холандски комик, актьор и певец (р. 1947). – Б. пр.
Оттогава Сигериус се бе превърнал в любимец на нацията. След края на работния ден в кампуса ректорът редовно се отбиваше в някоя новинарска рубрика или при „Баренд и Фан Дорп“ – предавания, в които коментираше актуалните събития през погледа на науката с блестяща интелигентност и същевременно със забележителна простота, без един непонятен термин. Като фотограф на „Уийкли“, Аарон проследи отблизо встъпването в длъжност на Сигериус и всички видяха онова, което видя апаратът на Аарон: че точно от такъв човек се нуждае университетът. Оставайки верен на себе си, Сигериус изтръгна позадрямалия провинциален институт от твентския му унес. В тържествената си реч той обеща да го превърне в най-големия изследователски университет на Холандия – лозунг, който вечерта бе излъчен по новините. Сигериус беше като магнит за медиите; долетеше ли отнякъде думата „университет“, в кадър се появяваха карфиолените уши и нашият ректор от името на нашия университет изказваше мнение за конкуренцията между холандските изследователски училища, за момичетата и техниката, за бъдещето на интернет – темата нямаше значение. Със същата лекота привличаше чуждестранни научни светила. Може би беше жалко, че медалът „Фийлдс“ не беше истинска Нобелова награда; естествено, че беше жалко; при все това аурата му на математически гений омайваше инвеститорите в чиста наука, неграмотните депутати, които отговаряха за просветата, телефонните гиганти и производителите на чипс, които изграждаха лабораториите си около кампуса. А вероятно и учениците – и те познаваха четинестата глава на Сигериус от телевизията; нека не забравяме и богаташките синковци – всяка година тия малки лекета трябваше да бъдат привличани в твентската провинция; как се печелеха такива деца, как се прелъстяваха?