* * *
– Не ми трябват пари, драги Хиро – възразява Сигериус, – имам си.
Два дни след приема разследването му не е мръднало и на йота и той си излива раздразнението върху Обаяши. Със снишен глас и насилена усмивка Сигериус добавя:
– И честно казано, не мисля, че ребусите ви ще имат успех в Холандия. Помниш ли още „го“? Ние – не. Изключително занимателната игра „го“, която се играе на дъска. При нас можеш да я намериш само на битака.
Сигериус няма представа дали е вярно, но ако не го изрече ясно и точно сега, след година ще е дистрибутор на ребуси. За няколко секунди у Обаяши се прокрадва съмнение относно собствените му познания по английски, след което отвръща:
– „Нипон Фън“ предлага компютърен вариант на „го“. Мога да ти пратя и него. Два диска са.
Около съседната маса се суети сервитьорка с чайник, от който стърчи човка на тропическа птица – тесен, извит чучур, дълъг поне метър, с който момичето пълни купите от разстояние. Джон Тайрън, младият професор от Станфорд, й махва енергично. Тайрън – даровит, но наивен младеж – бе приет от групата с разтворени обятия най-вече заради ранните му статии за бъга на хилядолетието, но впоследствие надскочи себе си и апокалиптичните му текстове за компютърен проблем 2000, които се появиха из американската преса през 1999-а и в които Тайрън, малко или много, предсказваше свършека на света, му изиграха нелепа шега. Понеже след 31 декември 1999-а Тайрън не желаеше и да чуе за летене, групата бе принудена да отложи първото си събиране за през 2000 година. „Ето го и нашия лош пророк – ухили се председателят Гао Джиан при повторната им среща в добрия стар свят. – Още ли се храниш с консерви?“ Същия следобед, докато държа кратък доклад за дактилната реч, Сигериус подразни Тайрън, като му заяви, че не след дълго вече няма да му се налага да лети. „Съвсем скоро ще свържем лаптопа ти с гумена ръка, Джон, и като я стиснеш у дома си, компютърът ще препраща ръкостискането ти към специална гумена ръка ала Джон Тайрън, монтирана тук, в Шанхай: един вид киберспейс ръкуване. Проблемът е, че ще има леко забавяне.“ И Сигериус подаде на Тайрън длан, отпусната като мъртва риба. „Неприятно, а?“ Секунда по-късно стегна ръката му като в менгеме.
– Не е ли по-добре да му дадете японско име? – обръща се Сигериус към Обаяши, за да му достави удоволствие. – Малко по-така от „Намбър Плейс“?
В отговор Обаяши смънква нещо, което Сигериус не разбира. Сякаш оглушава за миг – вероятно заради идиотската забележка за дисковете с „го“ отпреди малко, от която в мозъка му избухва фосфорна бомба със закъснител. Той седи тук и яде патица, а лаптопът му лежи на леглото в хотела. Може би оня диск е в чантата на лаптопа. Може пък да носиш снимки. Едва се сдържа да не скокне от масата, да се втурне навън през стената от морска вода и раци и да поеме направо към „Окура“. Вместо това се усмихва на Обаяши, попива мазнината от пръстите си в салфетката и затваря очи. Мисли! В чантата ли е дискът със свалените снимки? Никаква идея. Сигериус си представя, че седи в кабинета си, сред познатия мирис на слегната прах и хартия, в покоя на монашеската си килия. Вижда бюрото пред себе си. Дискът би могъл да е и в стоманения шкаф с катинара.