Две години по-рано Сигериус се беше хванал като треньор по бягане на отбора по гимнастика на Джони; след връщането им от Америка Джони се записа в клуб с име „Спортна наслада“ и един ден го попита дали не би искал да им стане треньор по бягане. „Звучи интересно“, отвърна Сигериус и действително мисълта веднъж седмично да обикаля Дринерлоската гора в компанията на тринайсет тийнейджъри го поблазни. Малко преди лятната ваканция Сигериус събра във всекидневната си треньора и председателката на клуба, за да обсъдят това-онова, и от този миг нататък всяка сряда вечер кльощавите момичета със скоби на зъбите поемаха по анцузи към фермата – сборния пункт, за чието местоположение Джони съжали почти веднага, тъй като от време на време останалите си намираха извинения – домашни, болест, неразположение, а тя бе лишена от подобна привилегия. Сигериус подбра не особено лек маршрут с дължина около четири километра. Групата тръгваше на юг по „Лангенкампвех“, близваше кампуса, включително и дюната на клуба по мотокрос („О, не, господине, само не пясък!“), след което продължаваше още малко през гората, докато не завъртеше обратно към фермата, където Тинеке ги черпеше със сок от бъз.
По онова време Джони беше достатъчно малка, за да се гордее с атлетичния си баща; пък и самият той в мислите си би се връщал с удоволствие към тренировките, ако не беше онзи инцидент. Както всяка година „Спортна наслада“ се включваше в събирането на средства за борба с рака и Джони и Мириам, дребно, но запомнящо се девойче с руси къдрици, които то прибираше под диадема по време на тренировките, отделиха два дълги следобеда, за да минат с кутиите за дарения по къщите и блоковете на „Боденкамп“. „Квартал, от който се очакваше и тази година, както и предишните, да прояви щедрост“, натърти председателката вечерта, когато Сигериус я потърси, щом Джони се прибра от избираемата тренировка и най-напред плахо, а после и през сълзи му разказа, че са я обвинили в кражба на пари – била ги откраднала от своята кутия.
Докато броели събраната сума, обясни жената, на счетоводителя на „Спортна наслада“ му направило впечатление, че в кутиите на Джони и Мириам няма нито една петачка или десетачка, както и че тяхната сума не просто представлява една четвърт от набраното през изминалите години, но е и по-ниска от сумите в останали кутии, дори от кутията на квартала, който всички вкупом наричаха „коптора“. Мириам тренираше с групата във вторник вечер; бяха я разпитали отделно и тя си бе признала на секундата. По нейните думи двете с Джони изловили банкнотите от запечатаната кутия с помощта на чертожна линийка, след което си поделили плячката – малко над сто и петдесет гулдена.
Джони побесня. Ама че измислици! Нямала нищо общо с това. Как можело някой да бъде толкова зъл! Мразела Мириам, винаги била знаела, че е зла, не бивало да й се доверява! Вече било тъмно, когато приключили с набирането на дарения, му разказа Джони, обляна в сълзи, било време за вечеря и Мириам предложила да остави и двете кутии при счетоводителя в централния събирателен пункт, недалеч от нейната улица.
И Сигериус се вбеси. „Дъщеря ми плаче до мен във всекидневната – каза той на председателката, – познавам Джони като петте си пръста; обвиненията ви са груби и неуместни. Мога да заявя писмено, че дъщеря ми не обира кутии за дарения.“ С председателката се уговориха двамата с Джони да представят своята версия на случилото се – предложение, което Джони първоначално прие с неохота, но което по-късно вечерта, малко преди Сигериус да тръгне за залата, отхвърли. Притеснявала се, че ще избухне в сълзи. Че ще избухне. Така че той отиде сам. Разговорът, в който жената постави думата на Мириам срещу тази на Джони, протече тягостно. Сигериус настоя да изчистят петното от името на Джони. Когато се прибра малко след полунощ, той сподели с Джони, че им е дал да избират: или да повярват на казаното от нея, или край на тренировките по бягане, а след това щели да решат дали и Джони да остане в клуба.
Сигериус си спомня ясно къде бяха: в антрето, той – още по яке, опрял десния си крак върху виещата се стълба; Джони – в средата на помещението, в ръката й – четката за зъби, на която вече имаше паста. Няма да забрави така лесно мига, в който Джони помръкна. Когато й разправи как е минало, в първия момент тя не издаде и звук. После се свлече по задник върху едно от стъпалата, а четката падна от ръката й – трак, трак – върху плочките. Джони закри лице с нощницата си и въздъхна дълбоко: „Тате?“.