Сигериус повдигна вежди.
„Чуй, не се стряскай, тате. Аз... как да кажа... Ами всъщност онова, което разправя Мириам... вярно е.“
* * *
Сигериус върви към „Окура“ под покапващите чинари. Умишлено блъска в рамото млад бизнесмен, който говори по мобилния, заобикаля сергиите за зеленчуци и разкъсаните от улични псета торби с боклук по неравния тротоар. От една пряка изскачат петима пъргави китайци и разстилат върху мокрите плочки голям розов чаршаф. За отрицателно време върху чаршафа лъсват чанти от лакирана кожа, слънчеви очила Ray Ban, потници Gucci, тениски Adidas, компактдискове, DVD-та, компютърни игри. Имитации. Сигериус спира за миг, понеже по-късият му крак – онзи, който е пострадал от скутера – го наболява; разтърква мускулите на прасеца си. Един от търгашите, момче с надменно изражение, му подхвърля нещо грубо на мандарин.
– Я се разкарай – му отвръща Сигериус с усмивка.
Кое е по-лошо: да продаваш чанти ментета, или да ограбваш кутии за дарения? И как стоят нещата с нюансите на сивото? Има ли смисъл и логика да се кахъри за Джони, за хипотетичния проблем – докато не се потвърди, проблемът не съществува – когато знае, че Вилбърт е на свобода? Сигериус се промушва между автомобилите и пресича четирите ленти на „Хуауай Чжун Лу“, след четиресет метра завива наляво и подминава занемарената фасада в стил артдеко на „Катай Тиътър“ – киносалон, пред който китайци се тълпят за „Мисия невъзможна 2“. Какво ще стане след освобождаването на момчето? Как влияят шест години зад решетките на човек като Вилбърт Сигериус?
„Още Хитлер е знаел отговора – му беше отвърнал Рюфъс Копърслахър преди време, когато Сигериус задаваше този въпрос, най-често завоалирано, на всеки, от когото очакваше поне отчасти смислен отговор. – Хитлер виждал в затвора университет за престъпници. Не си ли чувал? Вертеп, в който старите кучета предавали занаята на младоците.“ Сигериус си припомня първия разговор с Рюфъс на четири очи – среща, която предпочиташе да изтрие от спомените си. „Познаваш ли настолните беседи на Хитлер?“ Не, настолните беседи на Хитлер още не му бяха попадали. В края на 1995-а Копърслахър – окичен с ордени полицейски началник, известен като порядъчен пазител на закона – оглави Управителния съвет на Твентския университет. Назначаването му будеше противоречиви коментари – ченге в кампуса, мъж прекалено директен, нетърпелив, навикнал да командори и да раздава правосъдие с желязна ръка. Но пък реалист. По време на процедурата по избора на председател Сигериус наостри уши, докато Копърслахър разправяше как в началото на 80-те бил директор не на един, а на цели два затвора – подвизи, които дотолкова заинтригуваха Сигериус, че на приема с хапки бри той разказа на новия си колега за криминално проявения си син. Такъв беше Сигериус едно време. Каквото му бе на ума, това му бе и на езика. Вилбърт лежеше в затвора от близо година и през тази година Сигериус разви една не твърде тиха маниакалност към всичко, което се случваше зад решетките: поглъщаше жадно всяка изрезка от вестник, всяка книга, всеки документален филм, от който можеше да научи повече за наказателния режим и затворническите нрави. „Разбрах, че идваш от системата на затворите. Синът ми излежава присъда.“
„Къде?“ Афинитетът на Копърслахър към тази тема се оказа не по-малък; по лицето му премина тъмен облак, той докосна гладко обръснатата си брадичка и Сигериус го видя да се спуска в един подземен свят, който го вълнуваше повече, отколкото смееше да признае. Сигериус изброи машинално трите наказателни институции, където бяха държали Вилбърт до момента, след което Копърслахър попита: „Премествания?“.
„Като че ли да.“
„Да бъда ли честен?“
„Възможно най-честен“ – отвърна Сигериус, след което Копърслахър обрисува една колкото обезкуражаваща, толкова и убедителна картина на „кариерата“, която по негова скромна преценка градеше Вилбърт „вътре“. „Само тарторите ги местят – добави Копърслахър. – Местенето струва пари и усилия, самият аз никога не съм умирал от желание да го правя. Но понякога се налага.“ Вероятно Вилбърт е момче с положение, гласеше анализът, ключова фигура в своя блок, тоест човек с власт, една от „акулите“. „Тях ги неутрализираме – обясни Копърслахър, – те подриват авторитета ни, те са от ония типове, които заплашват и подкупват надзирателите, които непрекъснато въртят сделки и вън, и вътре. Значи, твоето момче го размятат. Ех. Сигурно е юнак с талант. Като гледам баща му: далеч не глупав, здраво телосложение – дано пък да му дойде акълът.“