„Значи, ти си Джони“ – смънка Тимо, без да сваля слънчевите очила от бледото си лице.
Показах им всекидневната, която бе обзаведена в нюйоркски стил. Когато се отправиха към големия панорамен прозорец и се загледаха смълчани в квартал „Марина“, ме обзе особено напрежение. Досега никой не бе заставал там, без да нададе възглас на удивление. Стъклото правеше завой и се губеше в кухнята – на човек му се дощяваше да полети с делтапланер към морската шир.
„Отляво в далечината се вижда Голдън Гейт Бридж – обясних, – а отдясно е остров Алкатраз.“
Те обаче не реагираха.
Заведох ги до долния етаж; бях им застлала двуперсонно легло в стаята с излаз към двора. Тимо прокара пръст по прашния „Сийбърг Ве 200“ на Баудевайн и попита дали въобще имаме помещения без джубоксове. Затова им показах тяхната баня, след което разтворих вратите към полегатия двор. Джанис пристъпи навън с неуверени крачки, огледа цветните лехи и окастрените палми и натика широкия си ханш в люлката, която бяха монтирали за Майк от „Тойс Ар Ъс“.
„Имате ли си градинар?“ – поинтересува се тя.
Когато малко по-късно се върнахме горе, ни посрещна тихо скимтене: Майк се бе пробудил от необичайния тропот на Тимовите кубинки по стълбите. По зачервеното лице на Джанис пробегна удивление. Дете ли? Щом се озова в светлосинята стая, тя – без да каже и дума – се приведе над леглото на Майк и го погали с показалец по корема.
„Не знаех, че Джанис има племенник“ – изрече Тимо, за да запълни тишината.
„Не знаех, че Майк има чичо“ – отговорих.
След обяда в японско заведение, който премина под знака на въздържаността и който Тимо плати с измъчена усмивка, се отправихме по двойки към парка „Голдън Гейт“: аз вървях до Джанис, а Баудевайн тикаше количката, докато разговаряше с „белезникавия комунист“, както бе нарекъл зет ми в блаженото усамотение на собствения ни автомобил. Не след дълго ми направи впечатление, че Баудевайн ускорява ход, за да ми позволи да остана насаме със сестра си. Докато мъжете играеха на индианци – дългокосият Тимо влезе в ролята на индианката – двете с Джанис засновахме безцелно покрай цъфтящи върби и вековни дъбове. Цареше тропическа жега, лицето на Джанис под късата й къносана четина бе плувнало в пот. Докато живеехме с родителите ни в Бъркли преди невероятните двайсет години, те понякога ни водеха в същия парк; рано сутрин потегляхме с пикапа от Бонита Авеню и прекосявахме Бей Бридж; ние двете седяхме на предната седалка със залепнали върху тапицерията крака, приклещени между родителите ни, баща ми – зад волана. Попитах я дали помни.
„Почти нямам спомени от Калифорния.“
Пътеката се заизкачва. Стъпките ни отекваха едновременно в чакъла. Пресметнах на колко ще да е била Джанис през 1982-ра. На пет?
„Тинеке пълнеше червената плетена кошница с храна – се опитах да опресня паметта й аз, – кошницата, която после години наред стоя на верандата на фермата в Енсхеде.“
„Защо наричаш мама по малко име? Какво целиш?“
Поех си дъх и отговорих:
„Джанис, защо, мислиш, сложи край на живота си Сим?“
Ритъмът на крачките й се наруши. Тя издърпа слънчевите очила от стърчащата си коса и ги постави върху носа си, който вече бе добил цвят на печена наденичка.
„Да не би вие с... мама да си мислите, че вината е моя?“
Сестра ми спря и положи влажна длан върху рамото ми.
„Нещо ми влезе в обувката“ – прекъсна ме тя и като се олюляваше, издърпа отеклия си крак от обувката, марка All Star. Върху зеления плат някой – вероятно оная Покахонтас малко по-напред по алеята – бе изрисувал със синя химикалка знака на мира. Джанис изтръска камъче от кеца си и като опря едното си коляно в земята, клекна, за да се обуе.
„Джони – заговори тя с лице срещу бедрото ми, – с мама не сме те чували от три години. Не дойде на погребението. Не си мислим за теб толкова често. А когато все пак го правим, по-скоро си казваме, че ти нямаш нищо общо, съвсем, ама съвсем нищичко.“
* * *
Щом сложихме Майк да спи, Бо – като истински мъж, решен да направи добро впечатление на по-младите с двайсет години роднини – приготви паста с пресни раци от залива. Джанис и Тимо чакаха във всекидневната, напрежението беше толкова наситено, че можеше с нож да се реже. Седях на фотьойла срещу тях и слушах хапливите им коментари за разходките с гидове из „абсурдно комерсиалните“ студиа на Холивуд и финансовите подробности около неотдавна закупената къща в Девентер. Имаше някаква история за разрешително за отсичане на някакво дърво в градината на съседите... или дървото беше в тяхната градина, във всеки случай нещо трябваше да се отсече... или пък обратното... и Тимо бил стартирал или не бил стартирал процедура. Той създаваше впечатление на момче, което си пасва идеално със сестра ми и което ме презира по идеологически съображения. Бях твърде богата, бях твърде красива, имах отвратителен приятел, „Маккинси“ беше отвратително място. Докато говорех, той кимаше вглъбено, заиграваше се с черния си маншет или избутваше разсеяно кожичките на ноктите си – всяко негово движение издаваше радостта му от деветте хиляди километра между Сан Франсиско и Девентер.