Твентският ловец на плъхове – както го е майка родила. Той отсече: „Добра работа!“, и пусна ръката на Аарон.
Снимката беше направена един неделен следобед в Хаутен, веднага след края на „Върсити“ – традиционната студентска гребна регата, в която се надпреварваха лодки от всички университети. Блаубрук, главен редактор на „Уийкли“, беше заявил на Аарон, че предстои да се случи нещо необикновено: на борда на лодката от Твенте имаше скипер, участвал в олимпийски игри, и момче, което заминаваше за Атланта с холандската осморка. Въпреки това беше необичайно ректор да жертва свободния си ден, за да тръгне за канала Амстердам – Рейн в туристически автобус, пълен с наквасени студенти. По време на маловажните серии Аарон не изпускаше Сигериус от очи. Мъжът стоеше на влажната трева между бара и дървената трибуна, заобиколен от хайка студенти, негови фенове – от класическия тип учещи, които даваха мило и драго, за да се сближат с ректора. Сигериус явно се радваше на момчетата. Беше ги измъкнал от градските им домове и те бяха изпълнили кампуса, жадуваха за работа в секретариата или на гише за информация, биеха се в гърдите заради поканата за ежегодното барбекю на Сигериус в двора на фермата, в която живееше. Аарон ревнуваше. Театър ли играеше този мъж, или наистина се забавляваше?
Нюхът на Блаубрук не го подведе: за Твентския университет този неделен следобед се оказа исторически – за първи път в сто и дванайсет годишната история на състезанието спечели четворка от Енсхеде. Аарон беше застанал на ветровитата трибуна, когато народът около него избухна: това беше експлозия от дрезгаво ликуване и скърцащи пластмасови чаши с бира и понеже членовете на клуба винаги спазват традицията, екзалтираното момчешко сборище на брега тутакси се разсъблече и заплува голо-голеничко към лодката. В този момент погледът на Аарон попадна върху ректора, зает с нещо, което беше всичко друго, но не и обичайно. Сигериус метна в тревата полупразната си чаша с бира и пресече калната ивица, която го делеше от водата. Аарон вече беше слязъл от трибуната и развърташе гривната на фокуса, без да изпуска ректора от обектива. Сигериус се ухили, захвърли костюма си, съблече всичко – ризата, чорапите, бельото – всичко, освен вратовръзката на гребния тим; естествено, че не бе имал нищо напротив да сложи такава клубна връзка, та той бе почетен член на всеки бар с разрешително за продажба на алкохол – и точно преди да се спусне към канала, за да скочи във водата заедно с момчетата, Аарон го извика по име: „Сигериус!“, и го засне в цял ръст от около четири метра разстояние.
Бащата на Джони имаше право – Аарон бе свършил добра работа, снимката беше фантастична във всяко едно отношение. В нея имаше динамика: мъжът, който запълваше пространството, беше стъпил на пръсти, замахваше с ръце и въпреки че горната част от тялото му вече като че ли се бе устремила към проблясващата на заден план водна ивица, мъжът още се взираше в камерата със святкащи очи и отворена уста. Следобедното слънце осветяваше косо голото тяло; композицията сякаш беше старателно премислена: изпънатата лява ръка на Сигериус, малко или много, сочеше към канала с гребната лодка в далечината като стилизиран спортен кадър, в който резонираше древният олимпийски дух; всичко това обаче бяха просто фотографски измислици, ясно бе защо всекидневниците искаха снимката на всяка цена. Още покрай канала Аарон проведе петнайсетминутен словесен спор с млада пиарка на Твентския университет, която настояваше снимката да й бъде предадена за одобрение от отдел „Информация“, което, разбира се, бе немислимо. Тъкмо обратното – на следващата сутрин в редакцията посрещнаха Аарон, сякаш беше Робърт Капа4. „Естествено, че ще я публикувам – изръмжа Блаубрук, – снимката тръгва към печатницата с бронирана кола, а ако се наложи, ще я браня и с цената на живота си!“