Той крадешком надникна към ръцете на Тинеке, които лежаха в скута й необичайно слаби и кокалести, като съчленени. Колко ли маси, колко стола, колко шкафа са излезли изпод тези ръце? Поне по онова време майката на Джони правеше мебели в една работилница зад фермата, създаваше дизайнерски интериорни решения, които срещу солидна сума се озоваваха във вили, офиси и луксозни жилища из цяла Холандия. Ето че сега едната ръка стискаше подред пръстите на другата и ги подръпваше – от яд, предположи Аарон.
Двамата с тази жена така и не си допаднаха. Нещата между тях не потръгнаха. Аарон си припомни онзи път, когато с Джони нощуваха във фермата, и той – както често се случваше – лежа буден часове наред, жадувайки за виното в избата на Сигериус. В крайна сметка изпълзя от тясното легло за гости, слезе по стълбите, прекоси студения коридор и се озова във всекидневната. От кухнята се спусна чевръсто по скърцащите стъпала към избата и измъкна едно от шишетата, бутилирани от самия Сигериус, твърдо решен да го отвори на кухненския плот и да го пресуши на няколко ненаситни глътки с надеждата да се опие. Но докато се изкачваше с виното, дочу стъпки в хола и се шмугна обратно в пролуката на стълбата. Някой влезе в кухнята, започна да отваря и затваря шкафове. Застанал на пръсти, Аарон надзърна през ръба на отвора и онова, което видя, го шокира и отблъсна: погледът му се опря в нечий отвратителен гръб, в планински масив, каквито показват по документалните филми за Южна Африка или за прериите на Аризона, само че този масив беше от месо. Тинеке беше. Между подмишниците и задника й, закрит наполовина от оранжево парче, което и при най-добра воля не можеше да се нарече „бикини“, Аарон преброи шест дълбоки бръчки тлъстина.
Майката на Джони разкъса някаква картонена опаковка и изсипа съдържанието й в зейналата си уста; половината се стече навън, върху плочките се посипаха шоколадови пръчици. Пакетът свърши, или по-скоро тя го изпразни, след което го смачка и го зарови дълбоко в кофата за боклук. Аарон се стресна от глухия тътен, с който Тинеке се стовари на колене. С наплюнчени пръсти и с длани тя започна да обира изпопадалите по пода пръчици. Междувременно Аарон беше забравил, че е под прикритие; докато облизваше ръце, тъща му внезапно завъртя глава и периферното й зрение го улови. „Привет – промърмори той, когато и двамата се отърсиха от първоначалната уплаха, – бях жаден.“ Тя не отговори; можеше да отвърне поне „А аз бях гладна“, но вместо това се надигна и се отдалечи с мълчаливо тътрузене. Едва когато дочу от всекидневната вратата на спалнята й, Аарон се върна в леглото си.
А сега? Какво можеха да си кажат сега? Аарон си повтори, че мястото е твърде многолюдно за сцени, затова се опита да си представи как би протекъл един по-сдържан разговор. „Как вървят нещата при теб, Аарон?“ Божичко, колко само мразеше тоя въпрос! По-скоро би продължил пътуването си на покрива на бързия влак, отколкото да даде искрен отговор. Беше прекарал почивните дни при родителите си във Венло – ежемесечно упражнение, което правеше по заръка на докторите, както правеше и всичко останало. Страшно трудно му беше да приеме, че е болен, ужасяваше се от мисълта, че е зависим от невролептици и антидепресанти. И как се съобщава на някого, че си освидетелстван? Как да съобщи на тази жена, че е психичноболен? „Тинеке, аз съм ходеща докторска заръка!“
След злополуката в Енсхеде Аарон снима за кратко за водещи брюкселски вестници, но след като една тежка психоза едва не го уби през зимата на 2002-ра, и той, и лекарите сметнаха, че е време да си даде почивка. Оттогава Аарон обикаляше началните училища в Брюксел, Берсел, Юкел и Ватерло с микробус „Фолксваген“, преустроен на фотостудио, и правеше снимки за документи или фотографираше цели класове. Върху осветения плот той пречертаваше силуетите от всяка групова снимка, за да могат от интернет страницата, която Аарон поддържаше грижливо, майки и татковци, баби и дядовци да избират между всевъзможни допълнителни формати, рамки и текстове. През останалата част от времето си – часовете, дните, седмиците, месеците, през които неговите връстници се размножаваха, правеха кариера, а вероятно и щурмуваха върхове – той се разтакаваше, в работно време подобно на пенсионер изкачваше зеленясалите стъпала към селския площад, купуваше по някой вестник от книжарницата с добре подбраното име Once Upon A Time6, набавяше си лекарствата от аптеката срещу вековния чинар. Сегиз-тогиз изяждаше по някое шишче в бистрото в края на площада, след което с въображаемата си проходилка се затътряше обратно към билото на хълма и изчезваше в пастта на богаташкия си дом.