„Тате, мразя джаз!“ – възкликваше Джанис тогава – или беше Джони, или пък двете заедно.
„Ето това! Невероятно е. Едновременно фокус и фон, поддържащо и виртуозно. Не мога да го намаля. Нямам право.“
В такива моменти – и тъкмо на това се крепеше тяхната задруга: на простия факт, че той беше момче, а не момиче, макар да съществуваха цели орди мъже, на които им се повдигаше от джаз, които не желаеха и да чуят за джаз – Аарон беше онзи, който отбелязваше колко е неприятно, че Скот Лафаро се е убил в автомобилна катастрофа и че след тази драматична загуба през 1961-ва Бил Евънс така и не си намерил басист с подобни качества, въпреки че Чък Израилс, естествено, се доближава до нивото на Лафаро, особено в How My Heart Sings! И още преди да довърши той забележката си, запяваше друго едно сърце – това на Сигериус, който разделяше света на любители на джаза и невежи и който неведнъж, дори в компания, бе заявявал, че досега не е срещал младеж с такива познания за джаза. За Сигериус Аарон беше като щраусово перо, с което той не просто обичаше да се кичи, но и което поглаждаше от време на време, когато никой не гледаше.
Съботните вечери най-често започваха в зимната градина, която по онова време беше чисто нова и след събарянето на стените година по-рано преливаше в кухня с остров в средата. Там Тинеке приготвяше прости, но вкусни ястия, след което всички заедно – обзети от меланхолия или подели жива дискусия – се прехвърляха в някогашния салон, а Тинеке донасяше върху табла козунак с масло и чаши с кафе, които насмалко да паднат, докато Джони разтваряше вратичките на шкафа, където се спотайваше уж омразният телевизор. Според уговорката през този един час Сигериус не си вдигаше телефона. Няколкото пъти, в които Джанис излизаше с приятели на кафе на „Хроте Маркт“ (най-често веднага след „Фрейзър“, чийто край тя проследяваше с яке на гърба), а Тинеке и Джони решаваха да погледат съботния филм от десет, Сигериус предлагаше: „Малко музичка?“ – покана, която Аарон не отклоняваше, а напротив – приемаше, и така двамата подобно на хлапаци се оттегляха с бутилка уиски в „музикалната стая“ – помещение на приземния етаж, приютило две тъмночервени кресла „Честърфийлд“, един баснословно скъп усилвател NAD и една уредба, а освен тях грамофон „Торенс“, две тонколони B&W с човешки бой, качени на крачета, и няколко листа порест каучук, измислен от NASA, който Сигериус бе успял да изпроси от Института по техническа физика; двамата с Аарон седяха сред рамкираните снимки на Бъд Пауъл, Телониъс Монк и Бил Евънс и слушаха подбрани по демократичен път, с двустранно право на вето албуми – оригинални американски дългосвирещи плочи, които Сигериус съхраняваше във високи, тесни шкафове от бук с восъчно покритие, проектирани и изработени от жена му.
Момчешки увлечения, също като тренировките им по джудо. В коридора на фермата висеше уголемена снимка, на която се виждаше как петима полуголи здравеняци тикат дървесен стълб нагоре по хълм – Хейсинк, Рюска, Хауелеу, Снайдерс, изброи Сигериус, а вторият от ляво надясно, онзи с изпъкналите гръдни мускули и късите тъмни къдрици над сплесканото лице бил самият той. Тренировка на националния отбор по джудо преди световното през шейсет и пета или шейсет и шеста. Хейсинк, едновременно национален треньор и състезател, натирил избраниците си в гората на Марсилия; според Сигериус Хейсинк бил тиранин, но станело ли дума за тикане на стволове по хълм, винаги бил пръв. Докато всички останали едва си поемали дъх най-горе, Хейсинк подхващал дървото и го надигал десетина пъти с треперещи ръце, после смъквал дрехите от димящото си тяло и скачал в някой планински поток. „Подадеш ли му след това бутилка с вода, той отказваше, смяташе, че жаждата му ще отиде зян“ – добави Сигериус, който скоро след запознанството си с Аарон откри, че до деветнайсетата си годишнина младежът се е занимавал с джудо, и щом научи за черния колан, дори го придума да поднови тренировките – първоначално като член на групата за възрастни, на която Сигериус даваше уроци всеки четвъртък вечер в спортния център, а половин година по-късно, когато Аарон си възвърна някогашното усещане, както се казваше, Сигериус му предложи да се подготвят заедно за изпит за дан.
Джудото е необикновено интимен спорт. Поне две години по няколко пъти седмично Аарон и Сигериус лежаха в обятията си върху тепиха – часове на интензивна концентрация, в които гимнастическият салон бе на тяхно разположение; двамата почти не говореха. Бяха си дали година, за да отработят хвърлянията и техниката на земя; Сигериус се подготвяше за четвърти дан, Аарон – за втори. Тренировките си мъжете завършваха с разпалена битка, за която Аарон и досега си спомняше. След всяка тренировка той се мушваше в леглото при Джони, отгледаното с изключителна грижа цвете на Сигериус – понякога в леглото за гости във фермата – и тогава откриваше, че Джони ухае на баща си, вероятно заради праха за пране, който купуваше Тинеке – Аарон не беше съвсем сигурен. И докато смесваше феромоните им като посланик на телесни миризми, като пчела, сновяща между две тела от една и съща марка, Аарон чувстваше как предпазливата любов и спотаените стонове в леглото за гости на Сигериус – понякога той притискаше с ръка устата на Джони, за да не събудят нереалния му приятел един етаж по-долу – удвояват това негово особено щастие.