* * *
Пресичаха Льовен. Тинеке беше затворила очи, преструваше се, че спи – така двамата преставаха да съществуват един за друг. Аарон се възхищаваше на хладнокръвието й. От ноември 2000-та – годината, в която всичко избухна – не беше срещал никого от Сигериусови. Въпреки това те упорито кръжаха из подсъзнанието му и той така и не спря да сънува Енсхеде, като най-често сънищата му бяха кошмарни.
Смрачаваше се, светлината доби пурпурен оттенък и посребри крайчетата на ивичестите облаци; Аарон различаваше голото си теме в отражението на прозореца. Усети как го обземат спокойствие и печал. Покрай канала се претърколи село; тънката луна се изкачи на небето загадъчно рано. Още миг и щеше да се появи овехтелият мрак на Линкебейк, през който щеше да поеме Аарон, за да стигне до празния си дом. До мъртвешката тишина, която го очакваше там, до високите студени стаи, за които бе копнял във Венло... Благодарен бе на съдбата, че в този момент го игнорираше Тинеке, а не Сигериус.
Аарон не успяваше да се отпусне напълно. В присъствието на Сигериус можеше да се вцепени, при това буквално, можеше да се вкамени най-драматично; тогава челюстите му се сковаваха и в тях се зараждаше едва търпимо физическо напрежение, което преминаваше през шийните прешлени и раменете и плъзваше по цялото му тяло. Той стоеше като статуя часове наред и се бореше с пълното вцепенение, а междувременно в отчаянието си не спираше да говори и да се моли поне гласът му да не го предаде. Ако в такъв момент Сигериус го побутнеше, Аарон би се пръснал на парчета като китайска ваза.
В приятелството им Аарон виждаше магия; преди да дойде в кампуса, за да учи фотография, той беше преживял крах като студент по нидерландистика в Утрехт, пълен крах, собственият му студентски град го бе отблъснал, а ето че тук бе успял да проникне до дълбините на академичното сърце. Виждаше и лъжа. Преструваше се на по-добър, отколкото беше. Всичко бе започнало с джаза. Една неделя малко след запознанството им двамата седяха във фермата и сърбаха горещо кафе от чашки с тънки дръжчици. Сигериус – беше разсеян, мислите му бяха заети с друго – се изправи, отиде до свръхмодерния стоманен шкаф, в който стоеше грамофонът, и пусна плоча. Джаз. Още преди Сигериус да успее да се върне на продълговатия бледорозов диван до жена си, Аарон разпозна музиката. За всеки случай изчака малко, но нямаше съмнение: темата, мекото мелодично пиано – това беше Сони Кларк, а албумът се казваше Cool Struttin. Аарон съзря класическата обложка на лейбъла „Блу Ноут“, на която два женски крака крачеха по (както той си въобразяваше) нюйоркски тротоар. Аарон извиси глас, за да го чуят Джони и Тинеке: „Приятен албум е тоя Cool Struttin“.
Сигериус – с внушителна сутрешна брада, каквато при Аарон растеше за седмица – ококори кафяви очи. „Cool Struttin е фантастичен албум – потвърди той кратко, високо, с глас на акордьор по време на работа. – Значи, го знаеш? Няма две мнения, че Cool Struttin е най-добрата плоча на Кларк Тери.“
Кларк Тери ли? Аарон мигновено проумя, че Сигериус бърка, че смесва Сони Кларк с Кларк Тери, забавна грешка, която той все пак предпочете да не споменава. Не беше тактично да си придава важност пред бащата на приятелката си и да го коригира, но пък гордостта му, от друга страна, не му позволяваше да си трае. „Съгласен съм – отвърна Аарон, – това е най-добрата банда на Сони Кларк, с един културен Фили Джоу Джоунс на барабаните. Веднъж поне на чинелите да не седне хулиган.“
Сигериус се опули за миг, след което присви очи. „Тери. Това е Кларк Тери.“