Отсега нататък надеждите на Петра бяха само на Анадолеца. Той го хранеше добре с просяна каша, хвърляше му хапки хляб, които Анадолецът ловеше с устата си, както децата ловят топка. И драго му беше да го гледа: настръхнал, с щръкнала гъста козина, посипана със сняг, със запалени очи, като въглени. Върви той и се поклаща, горд, гневен, як като лъв. „Дръж се, Паша — викаше му Петър. — Дръж се мъжки!“.
В безстрашието си Анадолецът ставаше безразсъден. Една нощ кучетата се разлаяха, Петър излезе навън. Нямаше никакво съмнение — вълкът беше дошел. Изведнаж едно жълто куче се спусна в една посока, след него и другите. А след малко, като стрела, без да издаде звук, се спусна и Анадолецът. От лаенето се виждаше, че кучетата бяха се отдалечили. Изведнаж се чу страшна врява — лай, ръмжение, писък и — всичко утихна. След малко се върна Анадолецът, клекна и взе да ближе раните си. Върнаха се и другите кучета, но жълтото куче го нямаше. Вълците бяха го изяли.
От стъпките, които на другия ден внимателно разгледа, Петър разбра, че тоя път вълците са били много. Един вълк е подмамил кучетата, престорил се е, че бяга, и ги е увлякъл. Другите са ударили тогаз отзад и са ги обградили. Тъй бе разкъсано жълтото куче. Между другите стъпки Петър позна и стъпките на големия вълк. И той е бил тук. „Той е бил командиря им“ — мислеше си Петър.
Анадолецът се отърва от тая клопка, отърва и другите кучета. Явно беше как от ден на ден той ставаше по-безстрашен, по-лют. Още веднаж, докато имаше месечина, Петър го видя да се бори с вълка гърди срещу гърди. На два-три пъти те се оставяха и пак се залавяха. Анадолецът вземаше вече връх над вълка.
А зимата продължаваше. Върху старая сняг често преваляваше нов. Всичко живо изгладня и се устреми към селата. Сутрин по пресния сняг личаха дирите на яребици, на зайци, на лисици. А малко по-настрана — из дълбочината на полето — идеше уединената пътека и едрите стъпки на вълка.
Нощите станаха тъмни, падаше и мъгла. Петър прибираше овцете в саята, а сам, както по-рано, лягаше на вратата. Той не виждаше вече вълка, но знаеше, че дохожда чуваше ръмжение, чуваше тракане на зъби, кучетата лаеха като попарени. На другия ден Петър разглеждаше дирите по снега. Той беше доволен, усмихваше се: все по-далеч и по-далеч се местеха дирите на вълка. Зъбите на Анадолеца го караха да се връща и да завива настрана.
— Василе, ношес вълкът пак мина под прозореца ти — казваше весело Петър.
— Мина ли? Аз не съм го усетил.
— Мина, ама към саята не смседа припари. Анадолеца го връща.
Като се върнеше, Петър изнасяще малко хляб наАнадолеца. „Брава, Паша, брава“ — говореше той и го гледаше възхитен. И в неговите очи кучето му се виждаше страшно: охранено, с широк закръглен гръб, с гневни очи. Едвам поглеждаше Петра, като че не го познаваше. „И то е същи звяр, и то е като вълка“ — мислеше си Петър.
Като разбра, че вълкът е вече надвит, на Петра се дощя да го досвърши, да го доунищожи. Той взе да пази нощя с пушка, но вълкът не дохождаше. Нямаше го, когато пазеше, дохождаше, щом се прибереше. Тогава Петър намери стар вълчи капан и го постави на пътя на вълка. Сега вълкът не минаваше вече и покрай прозореца на Василя, а посрещнат от Анадолеца по-далеч, завиваше настрана, тръгваше по една пътека и прескачаше през дълбокия ров, който ограждаше градината. На това място беше сложена вместо мост една дъска, но вълкът не минаваше по нея, а прескачаше от единия бряг на другия. Там, дето винаги бяха се забивали в снега преднита му нозе, Петър постави капана. Той беше завързан с верига за железен кол, прикрит беше добре.
Тая нощ, като за проклетия, Петър спа дълбоко. Чу на два-три пъти в съня си ръмжение, каза си дори: „Много дълго се борят“, но не стана. Когато взе да се развиделява, отърча при рова. И остана като гръмнат не вълк беше се хваная в капана, а Анадолецът. И беше мьртъв, вкочанен. На гърлото му имаше голяма рана, като че беше заклан. От кръвта имуснегът беше начервен.
Петър разбра каквобеше станало: кучето и вълкът бяха се давкали и късали цяла нощ. Друга кървава диря се виждаше по снега и отвеждаше към полето. Петър я проследи, направи две-три крачки и подигна очи: в дрезгавината, не твърде далеч, той забеляза вълка. Той не бягаше, не вървеше, а едвам се влачеше. Направеши една-две крачки и падаше, опитваше се да стане и пан се поваляше. И той губеше последните си сили, и неговата кръв изтичаше…