Първата му реакция, изглежда, бе да скочи от пейката долу и някак си да вземе участие в развиващите се под него събития и подтикван от това свое намерение, той вече се накани да захвърли бутилката настрана, когато някакъв инстинкт възпря ръката му. Обзет от нерешителност, той вдигна бутилката срещу светлината, после се огледа за няколко секунди около себе си, сякаш търсеше някой, на когото би могъл да я повери. Не откри такъв човек или защото част от лицата му бяха чужди, или може би тъкмо защото познаваше пък другите твърде добре.
Но ето че погледът му падна върху бягащото животно, което тъкмо в този момент профучаваше покрай старата сграда на мисията, насочвайки се към далечните планини, и още в следващия миг той прилепи бутилката до устните си и започна да излива парливото питие в гърлото си, докато в очите му се разгоря див огън. После захвърли празната бутилка надалеч и с един скок се озова от скованото дървено скеле на земята. Повали двама-трима от застаналите там хора, но нито забеляза това, нито пък чу ругатните зад гърба си. Пламналият му поглед търсеше само неговия кон. Ей къде го беше вързал, там, на ъгъла, стоеше си кротко като агне в целия този шум и хаос, които го заобикаляха. Веднага щом ръката на господаря му се вкопчи в гривата, умното красиво животно наостри уши.
— Vamos, chiquito!4 — извика индианецът през смях, когато с лявата си ръка просто свали юздите от главата на коня си, понеже му се струваше твърде голям труд да вземе тепърва да развързва поводите от оградата. — Vamos, mi bonito!5 — и жребецът полетя като стрела, управляван само с натиска на бедрата на разпаления ездач. С цвилене и пръхтене той вдигна голям прахоляк зад себе си, а отделните групи бягащи хора, току-що отдръпнали се от пътя на бика, едва смогваха да се спасят от връхлитащите ги гърмящи конски копита. Ала само за миг той прелетя покрай тях.
Острият поглед на индианеца откри бягащия бик тъкмо когато той достигна зелената морава, простираща се между мисията и крайбрежните хълмове, и като откачи с десницата си ласото от своето седло, той зацъка с език, за да подтикне разгорещилия се жребец към още по-бясна бързина.
Пет-шест ездачи, намирали се тъкмо в този момент наблизо, се бяха опитали вече да отрежат пътя за бягство на бика. Но мочурливата земя, по която той бягаше, ги принуди да изостанат и ето че сега те пресякоха току пред коня на индианеца, за да преминат в галоп покрай мисията и далеч по-нагоре да застигнат беглеца.
Индианецът нададе див тържествуващ вик и препусна право към зида, ограждащ гробището.
— Насам, компаниеро! — подвикна му един от калифорнийците. — Не можеш да минеш оттам!
Валентин отговори с дрезгав смях и с един скок враният жребец прелетя над зида и изчезна с дръзкия си ездач във вътрешността на гробището.
— Damn’my soul!6 — изруга калифорниецът под носа си, смуши коня си с шпори и го зашиба с камшик, за да избиколи зида час по-скоро.
Но Валентин се намираше вече пак на открито и щом храбрият му жребец забеляза пред себе си бягащия бик, със силно издути ноздри и пръхтене усили галопа си, приготвяйки се за тъй добре познатия му лов.
Само след броени секунди конят се озова съвсем близо, по петите на бика. Ездачът размаха в широка дъга два-три пъти ласото над главата си, наведе се напред и примката излетя от ръката му. Но в същия миг и само при едно леко стисване с бедрата на индианеца конят рязко се обърна и с цялата тежест на тялото си, приведен в обратната посока, запъна в земята и четирите си крака в очакване на твърде добре познатото му мощно дръпване от страна на пленника. Усетил страшното ласо, с пълно напрежение на силите бикът направи още два скока напред, но после, стигнал края на това ужасно въже, той го изпъна и миг след това уловеното животно глухо измуча, рухна на земята със счупен врат и силно извита назад глава.
Ето че сега се приближиха и другите ездачи и един от калифорнийците също вдигна ръка, за да омотае ласото си около рогата на пленника, та да могат после двамата ездачи по-сигурно да поведат животното помежду си.
Но разпаленият от агуардиентето Валентин, изпаднал от успешния лов в още по-силна възбуда, вдигна бързо ръка и направи знак на другия ездач да не закача бика. Като потупваше врата на своя пръхтящ и треперещ жребец, с победоносна усмивка той зачака следващото движение на пленения, но в никакъв случай не и укротен противник.