— Не и ако е покрит — възрази Мат. — Много от старите фермерски къщи тук имат кладенци, които никой отдавна вече не използва. Някои от тях хората са покрили, както например е сторил и моят дядо, за да не падат в тях малки деца.
Елена не можеше да сдържа повече възбудата си.
— Точно това е. Това трябва да е. Бони, нали помниш, че го описа като място, което винаги е тъмно.
— Да. Имаш чувството, че се намираш под земята. — Бони се въодушеви, но Мередит охлади възбудата на двете си приятелки, като им зададе един сух делови въпрос:
— Според теб, Мат, колко кладенеца може да има във Фелс Чърч?
— Вероятно са десетки — замисли се той. — Но колко от тях са покрити? Не са чак толкова много. И след като предполагате, че някой е хвърлил Стефан в един от тях, то не би трябвало да е място, където хората биха могли да го видят. Вероятно е някой от изоставените…
— А колата на Стефан беше намерена на пътя — припомни им Елена.
— Край старата ферма на Франчър — уточни Мат.
Те се спогледаха. Фермата на Франчър беше порутена и изоставена толкова отдавна, че никой вече не си спомняше откога. Намираше се сред гората и дърветата я обкръжаваха отвсякъде вече почти цяло столетие.
— Да вървим — предложи Мат.
Елена го докосна по ръката.
— Ти наистина ли вярваш, че…
Той за миг отклони погледа си.
— Не зная в какво да вярвам — призна й след кратка пауза. — Но ще дойда с вас.
Разпределиха се в двете коли — отпред Мат с Бони, а след тях Елена в колата на Мередит. Мат подкара по един рядко използван черен коларски път, докато накрая пътят не се изгуби сред храсталаците.
— От тук нататък ще продължим пеша.
Елена се зарадва, че се бе досетила да вземе въже. Ако Стефан наистина беше паднал в кладенеца във фермата на Франчър, щяха да се нуждаят от него. Но ако не го намерят там…
Не искаше дори да мисли за това.
Трудно си проправяха път в гората, особено в мрака. Всичко наоколо бе гъсто обрасло с храсти, а под краката им пращяха опадалите изсъхнали клони. Около тях пърхаха нощни пеперуди, които докосваха лицето на Елена като с невидими криле.
Накрая се добраха до една просека. Оттук се мержелееха основите на някаква стара къща, но камъните сега бяха гъсто обрасли с плевели и къпини. По-голямата част от комина обаче бе останала здрава като полусрутен древен паметник с кухини по него, където някога е имало хоросан.
— Кладенецът би трябвало да е някъде там, отзад — обади се Мат.
Мередит го намери и веднага повика останалите. Те се струпаха около кладенеца и заоглеждаха плоския камък с квадратна форма, който почти се сливаше с терена.
Мат се наведе и се зае да разчиства прахоляка и треволяците около камъка.
В този миг сърцето на Елена заби неудържимо. Усещаше как ударите му пулсират в гърлото й. Вълните достигаха чак до върховете на пръстите й.
— Хайде да се опитаме да го отместим — предложи тя с едва доловим шепот.
Каменната плоча обаче се оказа толкова тежка, че дори Мат не успя да я помръдне. Накрая четиримата обединиха усилията си, като се притиснаха един до друг и чак тогава, след много пръхтене, масивният каменен блок се отмести само с един сантиметър. След като се показа тясна цепнатина между камъка и стената на кладенеца, Мат грабна един по-як клон и се опита да разшири отвора. После и четиримата натиснаха с все сили клона.
Щом отворът се разшири достатъчно, за да провре главата и раменете си, Елена надникна надолу. Вече се страхуваше дори да се надява.
— Стефан?
Последвалите няколко секунди, докато висеше над черния отвор, вперила невиждащ взор право надолу в непрогледния мрак, през който чуваше само ехото от шума на падащите камъчета, които неволно бе съборила, й се сториха агонизиращо непоносими. И едва тогава, колкото и да бе невероятно, от долу се дочу друг звук.
— Кой е? Елена?
— О, Стефан! — От връхлетялото я облекчение едва не припадна. — Да! Аз съм. Ние сме тук и ще те измъкнем. Добре ли си? Ранен ли си? — Единственото, което я спаси да не падне долу при него, беше здравата десница на Мат, който я сграбчи отзад. — Стефан, почакай, донесли сме въже. Кажи ми само, че си добре.
Последва слаб неясен звук, но Елена разбра какво бе това. Смях. Гласът на Стефан беше слаб, но поне бе разбираем.
— Бил съм и по-добре. Но поне съм жив. Кой друг е с теб?
— Аз съм, Мат — обади се Мат и пусна Елена. Наведе се над отвора. Елена, която едва не припадна от вълнение, забеляза, че погледът му е леко премрежен.