Двамата се отправиха към вратата, само Мередит остана край камината. Черните й очи следяха напрегнато Елена.
Елена намери сили да срещне втренчения й пронизващ поглед.
— Мередит… мисля, че и ти трябва да отидеш с тях.
— Така ли? — Черните й очи останаха приковани в лицето на Елена, сякаш се опитваха да проникнат в мозъка й, за да прочетат мислите й. Но Мередит не попита нищо. След миг кимна и последва Мат и Бони, без да отрони дума.
Когато най-после Елена чу да се затваря вратата в дъното на стълбата, изправи бързо прекатурената лампа върху нощното шкафче до леглото и я включи. Едва сега можеше да огледа на спокойствие раните на Стефан.
Цветът на лицето му беше още по-зле отпреди — буквално бял като чаршафите под него. Устните му също бяха побелели и Елена внезапно си спомни за Томас Фел, основателя на градчето Фелс Чърч. Или по-скоро за надгробната статуя на Томас Фел, лежаща до каменната статуя на съпругата му в семейната гробница. В момента цветът на лицето на Стефан беше точно като на онзи мрамор.
Прорезите и раните по ръцете му бяха яркочервени, но не кървяха. Тя завъртя нежно главата му, за да огледа врата му.
Ето, това беше. Докосна машинално шията си, сякаш за да провери приликата. Но белезите на Стефан не бяха дребни драскотини. Бяха дълбоки остри прорези в плътта му, все едно че е бил захапан от някакъв див звяр, опитал се да прегризе гърлото му.
Отново я заслепи горещ, нажежен до бяло гняв. И още по-неудържима омраза. Момичето осъзна, че досега въпреки отвращението и яростта си, тя не бе мразила Деймън. Или поне не докрай, не истински. Но сега… о, сега вече го мразеше. Ненавиждаше го до дъното на душата си — чувство, каквото не бе изпитвала към абсолютно никого досега в живота си. Искаше да го нарани, да му отмъсти, да направи така, че да си плати за злодеянията. Ако в този миг имаше дървен кол, нямаше да се поколебае без капка съжаление да го забие в сърцето на Деймън.
Но сега трябваше да мисли само за Стефан. Той беше толкова ужасяващо неподвижен. Това бе най-непоносимото — тази липса на реакция в тялото му, тази празнота. Все едно се бе освободил от телесната си обвивка, изоставяйки я като непотребен празен съд.
— Стефан! — Разтърси го, но нищо не постигна. Опря длан в средата на хладната му гръд и се опита да открие дали сърцето му още бие. Дори и да имаше пулс, беше много слаб, за да го усети.
Трябва да запазиш спокойствие, Елена, каза си момичето, докато се стараеше да потисне онази част от мислите си, които я тласкаха към паника. Онази част, която не преставаше да й напомня: „Какво ще стане, ако наистина е мъртъв? Ако действително е умрял и вече нищо не може да го спаси?“
Озърна се из стаята и забеляза счупения прозорец. По пода под него имаше парчета изпочупено стъкло. Отиде и взе едно от тях, което искреше ярко на светлината от огъня. Дребно парченце с ръб, остър като бръснач, помисли си тя. После стисна зъби и преряза пръста си със стъклото.
Изохка от болката. Кръвта тутакси бликна от раната и покапа от пръста й като восък от свещ. Тя коленичи бързо до Стефан и поднесе окървавения си пръст до устните му.
С другата си ръка стисна пръстите му, все още нереагиращи на допира й. Усети твърдостта на сребърния му пръстен. Скована като мраморна статуя, тя остана да чака там, коленичила до леглото.
Замалко не пропусна първата му съвсем лека реакция. Очите й оставаха приковани в бледото му лице, но все пак с крайчеца на окото си успя да долови съвсем краткото леко надигане на гърдите му. Но когато устните помръднаха под пръста й и леко се разтвориха, той инстинктивно преглътна.
— Това е — прошепна Елена. — Хайде, Стефан.
Миглите му потрепнаха и с плаха радост тя усети как пръстите му също стиснаха леко нейните. Той отново преглътна.
— Да. — Елена изчака, докато клепачите му примигнаха и бавно се вдигнаха. После протегна другата си ръка, за да дръпне надолу високата яка на пуловера си и да му открие шията си.
Зелените му очи бяха замъглени и отнесени, но в тях се четеше същата упоритост както досега.
— Не — едва чуто промълви Стефан.
— Трябва да го направиш, Стефан. Другите скоро ще се върнат и ще доведат със себе си медицинска сестра. Трябваше да се съглася с това. И ако не си достатъчно добре, за да успееш да я убедиш, че не е нужно да постъпваш в болница… — Остави изречението недовършено. Самата тя не знаеше какво ще открие лекарят или лаборантът, който ще провери състоянието на Стефан. Но не се съмняваше, че той бе наясно какво ще последва. И бе сигурно, че опасността от подобно разкритие ще го изплаши.