Двамата със Стефан разговаряхме за това, както и за други неща. Толкова ми беше хубаво да съм отново с него, въпреки че беше блед и изтощен. Той все още не си спомня всичко, което се е случило в четвъртък през нощта, но повечето е било точно както предполагах. Вечерта, след като ме довел в къщи, излязъл да търси Деймън. Карали се. После Стефан се озовал полумъртъв в кладенеца. Не е нужно да си гений, за да се досетиш какво се е случило между тях.
Все още не съм му казала, че в петък сутринта търсих Деймън на гробището. По-добре да го отложа за утре. Зная, че Стефан ще се разстрои, особено когато узнае какво ми каза Деймън.
Е, това е всичко. Този дневник ще бъде добре скрит и зорко пазен поради съвсем очевидни причини.
Елена спря да пише и се вгледа в последния ред от написаното. После добави:
П.П. Интересно е все пак кой ще е новият ни учител по европейска история.
След което пъхна дневника под матрака и угаси лампата.
Елена вървеше по коридора сред непривична за нея липса на внимание от страна на съучениците й. В училището обикновено я посрещаха с поздрави от всички страни — отвсякъде, където преминаваше, се чуваше: „Здравей, Елена“, „Здравей, Елена“. Ала днес съучениците й упорито извръщаха очи, щом се приближеше към тях, или внезапно си намираха някаква спешна работа, непременно изискваща да се извърнат с гръб към нея. И тази досада се повтаряше през целия ден.
Тя се спря в коридора пред стаята, в която трябваше да се проведе часът по европейска история. Вътре, по чиновете, вече бяха насядали няколко ученици, а пред черната дъска се бе изправил непознат млад мъж.
Всъщност той самият приличаше на ученик. Имаше светлоруса коса, малко по-дълга от обичайното, и телосложение на спортист. На дъската бе написал името си: Аларик К. Залцман. Като се обърна, Елена забеляза, че имаше нещо момчешко в усмивката му.
Той продължи да се усмихва, докато тя сядаше на мястото си, а останалите ученици влизаха в стаята. Сред тях бе и Стефан. Преди да се настани на мястото зад нея, погледите им се срещнаха, но не си казаха нищо. Никой в стаята не говореше, така че цареше пълна тишина.
Бони седна от другата страна на Елена. Мат седеше само няколко чина по-нататък, но и той гледаше право напред.
Последните двама, които се появиха малко преди началото на часа, бяха Каролайн Форбс и Тайлър Смолуд. Влязоха заедно. На Елена никак не й хареса изражението, изписано по лицето на Каролайн. Тя много добре познаваше тази лукава котешка усмивка и тези присвити зелени очи. Красивото, макар и малко месесто лице на Тайлър, сияеше от задоволство. Синината под окото му, където го бе ударил Стефан, вече бе почти изчезнала.
— Добре, като за начало защо да не подредим всички чинове в кръг?
Вниманието на Елена се върна към непознатия учител, застанал пред дъската. Той продължаваше да се усмихва.
— Хайде да го направим. Така ще можем да се гледаме в очите, докато си говорим — обясни той.
Учениците мълчаливо се подчиниха. Непознатият не седна на стола до дъската, какъвто беше обичаят на господин Танър. Вместо това издърпа стола в средата на кръга и го възседна с облегалката напред.
— Така — заговори той. — Зная, че сигурно изгаряте от любопитство да узнаете кой съм. Името ми е написано на дъската: Аларик К. Залцман. Но предпочитам да ме наричате просто Аларик. Ще ви кажа нещо повече за мен по-късно, но първо искам да ви дам възможност вие да говорите. Днес вероятно е бил труден ден за повечето от вас. Напуснал ви е някой, на когото сте държали. И от това сигурно ви боли. Искам да ви дам възможност да споделите чувствата си с мен и със своите съученици. Искам да се опитате да се докоснете до болката. След което вече ще можем да започнем да изграждаме отношенията си на базата на взаимно доверие. А сега кой иска да започне пръв?
Учениците го зяпаха недоверчиво. Никой не смееше дори да мигне.
— Е, нека да видим… какво ще ни кажеш ти? — Все още усмихнат, той вдигна насърчително ръка към хубаво русокосо момиче. — Кажи ни името си и сподели с нас какво изпитваш за това, което се е случило.