— Каролайн. — Другото момиче се обърна. — Ще ходиш ли довечера на купона в къщата на Рамзи?
— Предполагам, че да. Защо питаш?
— Защото и аз ще бъда там. Със Стефан. Ще се видим в джунглата. — Сега бе ред на Елена да се извърне предизвикателно.
Задоволството й от достойното оттегляне от сцената леко се помрачи, когато забеляза една слаба фигура, скрита в сенките в далечния край на коридора. За миг фигурата залитна, но като приближи още, Елена я разпозна. Беше Стефан.
Тя знаеше, че усмивката, с която го посрещна, изглежда пресилена. Той отклони поглед към редицата от шкафчета покрай стената, докато двамата продължиха рамо до рамо към изхода на сградата.
— Явно са отменили тренировките на отбора по футбол? — попита го тя.
Той кимна.
— За какво беше всичко това? — запита той тихо.
— Нищо особено. Просто попитах Каролайн дали ще дойде довечера на купона. — Елена отметна глава назад, за да погледне към унилото сиво небе.
— А само за това ли си говорихте?
Тя си спомни какво й бе казал той, когато беше в стаята му. Стефан можеше да вижда, а също и да чува много по-добре от простосмъртните. Но беше ли достатъчно умението му, за да долови думите, разменени между двете съученички на петнадесетина метра от него нататък по коридора?
— Да — отвърна тя предизвикателно, все още зареяла взор нагоре в облаците.
— И заради това ли сега си толкова ядосана?
— Да — повтори тя със същия тон.
Макар и да не го гледаше, тя усещаше втренчения му поглед.
— Елена, това не е вярно.
— Е, ако можеш да четеш мислите ми, тогава няма нужда да ми задаваш въпроси, нали?
Двамата се обърнаха лице в лице. Това на Стефан оставаше напрегнато, а устните му — мрачно стиснати.
— Знаеш, че не бих го направил. Но мислех, че ти си тази, която държи да сме честни един към друг.
— Добре, ще ти кажа. Каролайн, както обикновено, се държа като истинска кучка и не спря да дрънка за убиеца. И какво от това? Какво толкова ти пука?
— Защото тя може би има право — заяви Стефан изненадващо. — Не, не за убиеца, а за теб. По-точно за теб и за мен. Трябваше да предвидя, че ще се стигне дотук. Не е само тя, нали? През целия ден се усещам заобиколен само от враждебност и страх, но съм прекалено изтощен, за да се опитам да го анализирам. Те си мислят, че аз съм убиец и сега искат да си го изкарат на теб.
— Няма значение какво си мислят! Те грешат и накрая ще го осъзнаят. Тогава всичко отново ще си продължи постарому.
Устните на Стефан се извиха в тъжна усмивка.
— Наистина ли го вярваш? — Озърна се, а чертите на лицето му се изостриха. — Ами ако не стане така? Ако стане още по-лошо?
— Какво искаш да кажеш?
— Може би щеше да е по-добре… — Стефан си пое дълбоко дъх и продължи, този път по-внимателно: — Може би ще е по-добре, ако за известно време не се виждаме. Ако си мислят, че не сме заедно, ще те оставят на спокойствие.
Тя се втренчи в него.
— Наистина ли мислиш, че ще можеш? Да не се виждаш с мен? Да не разговаряш с мен неясно докога?
— Ако е необходимо… да. Дори можем да се преструваме, че сме скъсали завинаги. — Стисна челюсти.
Елена продължи да го гледа още миг. После се доближи до него, така че почти се докосваха. Той сведе поглед към нея, очите му бяха на сантиметри от нейните.
— Има само една причина да обявя на всички останали в училището, че сме скъсали. И тя е ако ми кажеш, че не ме обичаш и че повече не искаш да ме виждаш. Кажи ми го, Стефан, още сега. Кажи ми, че повече не искаш да бъдеш с мен.
Дъхът му секна. Взираше се в нея с искрящите си зелени котешки очи, осеяни със златистоизумрудени точици.
— Кажи го — подкани го нетърпеливо момичето. — Кажи ми, че можеш да живееш без мен, Стефан. Кажи ми…
Така и не довърши изречението. Устните му се впиха в нейните.
6
Стефан седеше във всекидневната на семейство Гилбърт и се съгласяваше учтиво с всичко, което казваше леля Джудит. Не беше необходимо да четеш чужди мисли, за да се досетиш, че тя се чувства неудобно с госта си. Но въпреки това се стараеше да поддържа любезен тон, също както и Стефан, който искаше Елена да бъде щастлива.
Елена. Дори и когато не я гледаше, той я усещаше, при това много по-осезаемо от всичко останало в стаята. Живото й присъствие въздействаше върху кожата му като слънчевата светлина, проникваща през затворени клепачи. А когато се обърнеше с лице към нея, вълна от наслада заливаше всичките му сетива.