— Елена? Какво ти е? — Сега й говореше Сю Карсън, дори я бе уловила за раменете.
— Мисля, че се задави с нещо — рече Деймън, като пусна китката на Елена. — Но сега вече е по-добре. Защо не ни запознаеш?
Ще убие всички…
— Елена, това е Деймън, хм… — Сю протегна ръка в знак на извинение, но Деймън довърши вместо нея:
— Смит. — Вдигна картонената си чаша към Елена. — Да пием за живота.
— Какво правиш тук? — прошепна тя.
— Той учи в колеж — намеси се Сю, когато стана очевидно, че Деймън няма намерение да отговори на въпроса на Елена. — Дошъл е от… от колежа във Вирджиния, нали? От „Уилям и Мери“, нали?
— Това е едно от многото места, където съм учил — обясни Деймън, без да откъсва поглед от Елена. Нито веднъж не погледна към Сю. — Обичам да пътувам.
Светът около Елена отново се върна на мястото си, но беше един смразяващ вените свят. От всички страни бе пълно с хора, които наблюдаваха в захлас тяхната размяна на реплики, което й пречеше да говори свободно. Но те в същото време й осигуряваха безопасност. Поради неясна за нея причина Деймън играеше някаква своя игра, преструвайки се на един от тях. И докато този маскарад продължаваше, той нямаше да посмее да й направи нищо пред тълпата… или поне тя така се надяваше.
Игра. Но по неговите правила. Ето го, застанал най-спокойно до нея във всекидневната в къщата на Рамзи.
— Той е дошъл тук само за няколко дни — продължи Сю, с което неволно помагаше на Елена да се окопити. — На гости на свои приятели, нали така? Или бяха роднини?
— Да — отвърна Деймън лаконично.
— Щастливец си, че можеш да си тръгнеш, когато си поискаш — отбеляза Елена. Не знаеше какво я прихвана, да се опита да смъкне маската му.
— Късметът няма нищо общо с това — каза Деймън. — Обичаш ли да танцуваш?
— Какво следваш?
Той й се усмихна.
— Американски фолклор. Знаеш ли, че ако имаш бенка на врата, това означава, че ще бъдеш богата? А сега ще възразиш ли, ако проверя?
— Аз възразявам. — Гласът дойде зад гърба на Елена. Беше ясен, студен и тих. Елена бе чувала Стефан да говори с този тон само веднъж — когато залови Тайлър да се опитва да я изнасили в гробището. Пръстите на Деймън застинаха на гърлото й и тя, освободена най-после от магията, отстъпи крачка назад.
— А теб това какво те засяга? — рече той.
Двамата стояха лице в лице под леко примигващата жълта светлина от медния полилей.
Елена трескаво се разрови из пластовете на собствените мисли, все едно че загребваше в дебел слой парфе. Всички ги зяпаха напрегнато. За тях това навярно изглеждаше по-интересно и от филм… Не бях забелязала, че Стефан е по-висок… Бони и Мередит сигурно вече се чудят какво, по дяволите, става… Стефан е вбесен, но още е слаб, не се е възстановил напълно… Ако сега се нахвърли върху Деймън, ще загуби двубоя…
И всичко това пред всичките тези хора. Мислите й рязко секнаха, сякаш всичко си дойде на мястото. Ето за какво се бе вмъкнал Деймън тук, за да подтикне Стефан да го нападне, очевидно непровокирано. Нямаше значение какво ще се случи след това, Деймън така или иначе щеше да е победител. Ако сега Стефан му се нахвърли, това ще бъде само още едно доказателство за склонността му към насилие. И още една улика в полза на обвинителите на Стефан. А ако Стефан изгуби битката…
Това ще означава да се прости с живота си, помисли си Елена. О, Стефан, та той сега е толкова силен; моля те, не го прави. Не играй по неговата свирка. Той иска да те убие и просто търси удобна възможност.
Принуди крайниците си да се раздвижат, макар да бяха като вкочанени и несръчни като на кукла на конци.
— Стефан — заговори тя, поемайки студената му ръка в своята, — хайде да се прибираме у дома.
Усети напрежението, сковало тялото му, сякаш под кожата му протичаше електрически ток. В този момент той изцяло се бе фокусирал само върху Деймън, а светлината в очите му приличаше на огън, отразен от острие на кинжал. Не го познаваше такъв, никога не го бе виждала в това състояние. И сега я плашеше.
— Стефан — извика му тя, сякаш се бе изгубила в мъгла и не можеше да го намери. — Стефан, моля те.
Бавно, много бавно усети реакцията му. Чу го да си поема тежко дъх, усети как тялото му се отпуска, а напрежението изчезва. Смъртоносната концентрация на ума му се поразсея, той я погледна и я видя.