Мозъкът на сокола не се вълнуваше от бушуващите човешки емоции, пробудени от презрителния въпрос. Докато крещеше без думи, той отново връхлетя върху Деймън, но този път тежката пръчка на Деймън го улучи. С пречупено крило соколът кацна зад гърба на Деймън.
Стефан веднага се промени и възвърна човешката си форма. Счупената ръка леко го болеше. Преди обаче Деймън да се извърне, Стефан го сграбчи и пръстите на здравата му ръка се впиха във врата на брат му, за да го завъртят като пумпал.
А когато заговори, гласът му прозвуча почти нежно.
— Елена — изрече шепнешком и се насочи към гърлото на Деймън.
Беше тъмно и много студено, а някой беше ранен. Някой се нуждаеше от помощ.
Но тя бе ужасно уморена.
Клепачите на Елена потрепнаха и се вдигнаха, но трябваше да привикне с мрака. А колкото до студа… тялото й бе измръзнало, вкочанено до мозъка на костите. Което никак не бе чудно, тъй като цялата бе затрупана с лед.
Някъде дълбоко в себе си знаеше, че това не е всичко.
Но какво се бе случило? Беше си вкъщи и спеше… не беше Денят на основателите. Беше в столовата, на сцената.
И нечие лице изглеждаше много смешно.
Беше й се събрало прекалено много, за да може да мисли. Пред очите й се носеха изкривени лица, а в ушите й звучаха части от изречения. Беше ужасно объркана. И толкова уморена.
По-добре да поспи. Ледът всъщност не беше чак толкова гаден. Приготви се пак да си легне, когато я сепнаха някакви викове.
Чу ги, ала не с ушите си, а по-скоро със съзнанието си. Викове на гняв и болка. Някой беше много нещастен.
Тя замря съвсем притихнала, опитвайки се да подреди мислите си.
После нещо съвсем леко помръдна отстрани и тя успя да го съзре с крайчеца на окото си. Катеричка. Долавяше миризмата й, която й се стори странна, може би защото никога дотогава не беше помирисвала катеричка. Животинчето се вгледа в нея с едното си черно око, след което бързо подскочи към ствола на върбата. Елена разбра, че може да го достигне, само трябва да забие нокти в кората на дървото.
Но това беше смешно. Защо, за бога, й беше дотрябвала тази катеричка? За миг остана така, озадачена, след което пак се отпусна на земята, напълно изтощена.
Виковете все още не стихваха.
Тя се опита да затисне с длани ушите си, но това не ги спря. Някой беше ранен и нещастен. Да, това беше. Някъде се водеше люта битка.
Добре. Вече бе разбрала какво става. Сега можеше да поспи.
Но не можа да заспи. Виковете я зовяха, привличаха я към себе си. Изпита непреодолимо желание да открие източника им.
А после вече наистина ще може да заспи. След което го видя… него.
О, да, сега вече всичко оживя в паметта й. Спомни си го. Той беше единственият, който я разбираше, който я обичаше. Той бе този, с когото тя искаше да бъде завинаги.
Лицето му се появи сред мъглата, забулваща съзнанието й. Взря се в него с любов. Добре тогава. Заради него ще стане и ще тръгне през тази смешна суграшица, докато не намери поляната. Докато не се присъедини към него. Тогава най-после ще бъдат заедно.
Самата мисъл за него я стопли. В него имаше огън, който малцина можеха да видят. Тя обаче го виждаше. Защото приличаше на огъня, бушуващ вътре в нея.
Изглежда в момента той бе изпаднал в беда. Поне се чуваха доста викове. Тя вече бе достатъчно близо, за да ги чуе не само в съзнанието си, но и с ушите си.
Ето там, под онзи стар величествен дъб. Оттам идваше целият този невъобразим шум. Той беше там, с черните си бездънни очи и потайна усмивка. И се нуждаеше от помощта й. Тя щеше да му помогне.
Отърсвайки ледените кристали от косата си, Елена излезе на горската поляна.