Керней забеляза, че галопиращият кавалер сочи него, казвайки нещо, което затворникът не можа да долови:
— Вижте тексасците! — извика Сантандер. — Тоя, ако не се лъжа, е един от вашите някогашни познати, доня Луиса. Чудно! — добави той. — Защо е вързан с един престъпник? Впрочем аз не би трябвало да наричам престъпник човека, който се ползва със симпатиите на графиня Алмонте, ако се вярва на слуховете. Вярно ли е това, графиньо?
Отговор не последва. Младите жени гледаха своите любими мъже.
Керней наблюдаваше Луиса Нейното неволно потрепване, внезапната бледност, пламъкът на чудните й очи, всичко му напомняше онова време, когато той вярваше, че е обичан, и будеше същата надежда и сега. Но графинята и Ривас се разбраха много по-добре, отколкото Керней и Луиса.
Лицето на Исабела първо изразяваше учудване, а после — негодувание. Очите й веднага му подсказаха, че той й е скъп, също както и преди, че макар и в ужасен вид, той си остава за нея същият благороден Руперто. Да повярва, че той е станал бандит? Никога! Погледът на Руперто Ривас, чужд на ревността, изразяваше пълна вяра в любовта на графинята.
Макар че разказът на тая сцена доста продължи, погледите, разменени между четиримата, траяха само една минута. Каретата с младите жени продължи пътя си. След това минаха още няколко коли с други дами; после се яви кавалерията — улани, хусари, драгуни, и най-сетне военната музика, заглушавана от виковете на тълпата: „Viva Santa Ana!“
XIV
— Исабела, възможно ли е това? Той — сред затворниците в мръсния канал? Боже мой! — извика отчаяно Луиса, като се обърна към графинята.
Приятелките седяха заедно на дивана в дома на дон Игнасио. Те изнемогваха от умора. Не бе леко да сдържат своите чувства през тези часове, когато сърцата им се късаха от мъка. Те се усмихваха тогава, когато им се искаше да плачат. Сега, върнали се вече вкъщи, те можеха да дадат пълна свобода на душите си.
Графинята, както и нейната приятелка, седеше мълчалива и отчаяна; нейният вид изразяваше дълбока тъга.
— Да! — въздъхна графинята, още под въздействието на кошмара. — Сега почвам да разбирам цялата сериозност на положението. Моят Руперто, както и вашият Флоранс са в много по-голяма, опасност, отколкото си я представях тая сутрин. Аз прочетох смъртната присъда на последния в очите на Карлос Сантандер. Казват, че всички тексасци ще бъдат застреляни.
— О, Исабела! Как можете да говорите такива ужасни неща? Ако убият него, тогава нека убият и мен! Скъпи мой Флоранс! Пресвета Дево!
На стената, както във всяка мексиканска къща, висеше изображението на покровителката на страната. Луиса стана и се хвърли на колене, пред нея. Тя прекара така няколко минути в гореща молитва.
Поведението на графинята бе съвсем друго. Макар и набожна католичка, тя нямаше такава свята вяра в застъпничеството на светиите Употребата на барута й се виждаше много по-уместна, но тя искаше да използва злато вместо барут.
— Съвсем излишно е да стоим на колене — каза тя на своята приятелка. — Да се помолим мислено, както Сме правили. Сега ще приложим друго средство; колкото и да струва, безразлично е. На работа, Луиса!
— Готова съм — отвърна тя, като ставаше, — но кажи ми какво трябва да правя?
Графинята, като отпусна глава на ръцете си, помълча няколко минути; пръстите, покрити с пръстени, леко потриваха челото, като че искаше да съсредоточи мислите си. В нея се оформи един план, който тя искаше да осъществи. Произнесените най-сетне думи доказваха, че всичко е решено.
— Приятелко, няма ли между вашите слуги някой, ва когото бихме могла да се доверим?
— Аз напълно вярвам в Хосе.
— Да, но за първия опит той е негоден. Трябва да се даде едно писмо, за което е нужна женска хитрост и умение. Ние ще използваме Хосе за друго; и аз също имам няколко верни хора, обаче няма човек в Кайе де Платерос, който да не ги познава. При това аз не се доверявам на тяхната ловкост. Трябва да намерим жена, ловкостта на която да е равна на предаността — Не е ли удобна за това Пепита?
— Малката метиска, която доведохте от Ню Орлеънс?
— Същата. Тя е едно много умно и предано момиче.
— Всичко, което съм чувала за нея, говори, че тя е най-подходяща. По-скоро, дайте мастило и хартия повикайте Пепита.
Тъй като всичко потребно за едно писмо беше на лице, графинята веднага нахвърля няколко думи върху един лист, който, вместо да сложи в плик, започна да мачка, като че ли бе недоволна от написаното и искаше да го унищожи: всъщност тя съвсем нямаше такова намерение.
— Момиче — каза тя на влязлата Пепита, — вашата господарка ме уверява, че може да разчитаме на вашата досетливост и преданост. Вярно ли е това?