— Не мога да се хваля, но в моята преданост доня Луиса не може да се съмнява.
— Ще можете ли да предадете това писмо, като пред никого не ще кажете думица за него?
— Да, ако моята господарка ми заповяда. На кога трябва да предам писмото?
Това запитване, макар и отправено към Луиса, се отнасяше повече към графинята, в ръцете на която се намираше писмото, което трябваше да се даде на Пепита. Отговорът имаше нужда от размисляне Писмото бе адресирано до Руперто Ривас. По какъв начин Пепита, която не го познаваше, можеше да му го предаде? Луиса първа намери изход.
— Кажете й — прошепна тя на Исабела, — нека предаде писмото на Флоранс Керней, тя го познава и може…
— Господи! — извика графинята. — Вие прекрасно го измислихте Как не се сетих за това! По скоро й обяснете в какво се състои работата.
— Пепита — каза Луиса, като взе от ръката на графинята късчето хартия, — вие ще предадете това на тоя, когото добре познавате.
— Къде съм го виждала, сеньорита?
— В Ню Орлеънс.
— На дон Карлос?
— Не — отвърна Луиса с небрежна гримаса, — на дон Флоранс Керней.
— О, Боже! Нима той е тук? Аз не знаех това Къде ще го намеря?
Излишно е да се повтаря по-нататъшният разговор доста е да се каже, че Пепита прекрасно разбра къде можеше да се намери дон Флоранс и какво трябваше да му каже Поръчката пък, която дамите дадоха на Хосе, бе много по-сложна и по-опасна. След 20 минути той вече знаеше какво се иска от него и обеща да изпълни на всяка цена дадената поръчка. Имаше няколко причини, които будеха неговото усърдие: предаността му към младата господарка, желанието да угоди на Пепита, в която бе влюбен, и най-сетне, блестящият великолепен златен часовник на ръката на графинята, който тя посочи, като каза:
— Това ще бъде вашата награда, Хосе, часовникът или неговата стойност, което поискате…
Той веднага отиде да се приготви, като реши да направи всичко, което зависи от него, само да спечели наградата.
XV
Церемонията бързо привърши и процесията отново се върна на Кайе де Платерос. Затворниците продължаваха да работят. Безполезно е, мисля, да обяснявам с какво нетърпение двама от тях очакваха завръщането на колите.
Макар и в плачевен вид, нито един от тях не се страхуваше да ре яви пред жената, чийто очи проникваха дълбоко в душата му.
Ривас се надяваше, че разменил поглед с графинята, още по-добре ще я разбере; Керней, по-недоверчив, жадуваше да види още веднъж любимите очи.
Ривас и Керней не напразно чакаха; процесията наистина се връщаше. Ето и очакваната от тях кола; същите дами седяха в нея, но редом с тях вече не галопираше Сантандер, който навярно по заповед на началството бе отишъл другаде.
Отсъствието на полковника зарадва двамата арестанти. Те си размениха още по-смели погледи, придружени с едва долавящи се знаци. Можеше ли Керней да иска повече от това, след като знаеше обстоятелствата? И защо му са думи, когато очите тъй красноречиво изказват безкрайната любов и доверие?
Когато каретата отмина, Ривас каза на приятеля си.
— Помните ли как веднъж началникът на затвора ми се присмиваше, споменавайки името на една графиня.
— Помня.
— Тази графиня седеше наред с онази млада жена, която ви правеше някакви знаци. Мога да ви кажа, че ако най-великата преданост може с цената на златото да купи свободата ми, то за нас още не е изгубена надеждата да напуснем стените на затвора.
Разговорът се прекъсна от идването на Доминго който за минутка бе отишъл да се подкрепи в близката кръчма. Завърнал се, той започна жестоко да се кара на арестантите, които от дълго работеха, но вече с известни прекъсвания.
Тълпа любопитни изпълваше улицата; по несигурния вървеж на мнозина от минувачите можеше да се види, че й те са се черпили в кръчмата; някои предлагаха и на войниците да пият; те не биха се отказали да пият и с арестуваните, ако бе позволено; часовите един по един напускаха своите постове, за да пият чаша вино. И Доминго не остана назад от другите; гласът му често почна да се чува от съседната кръчма.
Това даваше възможност на арестуваните да се чувстват по-свободни и да разговарят помежду си.
По време на почивката ирландецът забеляза, че Ривас, обърнал лице към Пласа Гранде, внимателно разглеждаше минувачите, сякаш чакаше някого. И Керней ги наблюдаваше, но само от любопитство, когато вниманието на неговия другар бе привлечено от младо момиче, застанало на тротоара.
Тя имаше среден ръст и бе облечена като всяка простичка жена: в къса рокля, с голи ръце, боса; главата и гърдите й бяха покрити с ребосо3. Лицето й не се виждаше, а само едното й око проблясваше изпод шала; момичето отиде при прозореца на златаря, като че се любуваше на изложените неща.