— Да, дон Флоранс — отговори тя меланхолично, — вие ще видите в Мексико много неща, които ще оправдаят вашето очакване. Моите съотечественички са наистина красиви, даже твърде красиви. Щом, ги видите, вие скоро ще забравите…
Сърцето на Керней затупа по-силно. Той чакаше да чуе: „Луиса Валверде.“ Но вместо това тя завърши фразата с думите „нас, бедните изгнаници“. И все пак в гласа й имаше нещо, което дълбоко трогна Керней.
Ако сега той не бе обичан, това не значеше, че никога няма да бъде обичан.
От тогава той се отдаде на сладостни мечти и надежди, които изведнъж изчезнаха, щом завари Луиса да слуша нашепванията на Карлос Сантандер. Това бе достатъчно, за да изчезне и последната искрица надежда от сърцето на Керней и да поеме риска на неизвестното. Ето същинската причина, поради която той отиде при доброволците и стана техен началник.
Младият ирландец, все още силно огорчен, направи няколко крачки, спря се и си каза:
„Дали ще я видя пак или не? Но защо не? Ако тя е изгубена за мен, аз нищо не бих рискувал, ако пожелая още веднъж да се насладя на нейното присъствие. Както и да е, от това няма да стана по-нещастен. Може би моето ново положение ще и направи впечатление. Нужно ли е да й кажа, че се готвя да унищожа с огън и меч Мексико? Ако тя обича своята родина, моето намерение ще я ужаси и нейната тъга ще бъде моето отмъщение.“ Трябва да признаем, че това бяха много странни мисли за един влюбен, който отива да се види със своята любима, но ако преценим по-внимателно казаното, всичко ще ни се види естествено и Флоранс, без да се колебае повече, тръгна към дома на дон Игнасио Валверде.
Дон Игнасио Валверде живееше в малка къща на улица „Касакалво“. Това бе дървена постройка във франко-креолски стил, едноетажна, с ниска веранда. Дон Игнасио бе единствен обитател в тоя дом. Той имаше само една прислужница, млада мексиканка със смесена кръв. Средствата на дон Игнасио не му позволяваха разточителство. Гостната стая не бе голяма, но добре мебелирана. Книгите, арфата и китарата подчертаваха изтънчения вкус на домакина. Луиса Валверде артистично владееше и двата инструмента, които бяха много популярни в нейната родина.
Същата вечер, когато се проведе изборът на офицери, дон Игнасио, останал сам с дъщеря си, я помоли да му изпее нещо с акомпанимент на арфа. Обаче мислите на мексиканската сеньорита бяха далеч от музиката; щом свърши песента, тя напусна гостната и излезе на верандата. Скрита зад една завеса от погледите на минувачите, Луиса като че ли очакваше някого. Тъй като тя знаеше, че баща й бе поканил Флоранс на вечеря, можеше да се предполага, че именно него чака.
Ако това бе наистина така, то какво ли е било нейното разочарование, когато видя, че към дома се приближава съвсем друг човек! Позвъни се и Пепита, слугинята, отиде да отвори вратата. След това се чуха стъпки по стълбата, която водеше за верандата. Младото момиче се върна в гостната. Тази вечер бе особено топла и задушна и вратата бе открехната, за да бъде по-прохладно. Недоволство, дори тъга се изписа по лицето на Луиса Валверде, когато на лунната светлина тя позна Карлос Сантандер.
— Влезте, дон Карлос — каза дон Игнасио, като видя посетителя през прозореца. След минута креолът влезе в гостната и Пепита му поднесе стол. — Ние не очаквахме да дойдете днес.
Макар и привидно любезен, в гласа на дон Игнасио се долавяше неискреност. Ясно бе, че тази вечер Сантандер се появи не навреме. Студеният прием на Луиса изразяваше досада. Вместо усмивка младото момиче сви вежди и така сурово го изгледа, че не оставаше никакво съмнение относно нейните недоброжелателни чувства. Явно бе, че не него очакваше, когато се криеше зад завесата.
И действително идването на Сантандер бе неприятно за домакините. Двамата, макар и по различни причини, не желаеха той да се срещне в дома им с очаквания от тях гост.