А при това той още не знаеше имената на похитителите.
Луиса Валверде и Исабела Алмонте прекараха дълго заедно, без да знаят какво да правят. Само дон Игнасио можеше да ги спаси. Той можеше да каже, ако го разпитват, че тази вечер се е готвел да иде на вилата заедно с дъщеря си и графинята и присъствието на оръжието в екипажа не би събудило никакво подозрение, защото всички, излизащи вън от града, носеха такова. А топлите наметала са били взети за предпазване от вечерния студ. Само пилата можеше да издаде чувствата на момичетата към бегълците.
Няколкото часа, прекарани насаме, малко ги успокоиха. Най-сетне дойде известие. Хосе се върнал заедно с екипажа и конете. Това бе всичко, нямаше пито оръжие, нито пила. Това разказа Пепита, която притича при господарката си, за да й съобщи новината. Младите момичета искаха веднага да видят Хосе, но в това време той отговаряше на запитванията на дон Игнасио, който гневно гледаше изрязаните хамути и изморените коне!
Когато повикаха дон Игнасио в двореца, Хосе веднага отиде при младите госпожици. Те така го затрупаха с въпросите си, че гой едва успяваше да отговори:. Постепенно се успокоиха, макар още да го прекъсваха почти всяка минута.
Той им разказа, че най-напред са се движили спокойно край стените на манастира Сан Франциско и в това време бегълците се преоблекли, изоставили колата на пътя и по двама на кон избягали. После конете били доведени от един войник, познат на Хосе. Хусарите напразно претърсвали гората, тъй като бегълците успели да стигнат Педрегал.
— Да бъде благословена Светата Дева! — извикаха радостно двете приятелки. — Какво щастие! — добави графинята. — Руперто Ривас тъй добре познава всички пътеки в Педрегал, както алеите в Аламед.
Луиса коленичи пред лика на св. Гуаделупа и отправи топла благодарствена молитва.
Хосе, свършил разказа си, продължаваше да стои, макар да не очакваше обещаното вънаграждение. Но графинята помнеше своето обещание.
— Вие сте смел и предан слуга — каза тя, — вземете това. Напълно го заслужавате.
При тези думи графинята свали верижката с часовника си и ги подаде на Хосе.
— Вземете също и това — добави Луиса Валверде, като извади своя брилянтен пръстен и го подаде на Хосе.
— Няма да приема нито едното, нито другото, сеньорита, аз съм достатъчно възнаграден с това, че можах да ви услужа…
— Хосе, нима забравихте нашето условие? Аз настоявам да вземете подаръците.
— Добре, но когато сме напълно уверени в спасяването на бегълците. Дотогава аз моля графинята да ме смята за свой длъжник.
— В такъв случай аз ще му платя — извика Пепита и като се хвърли на шията му, силно го разцелува. — Впрочем — добави тя — защо ли пък разцелувах човека? Той е изпълнил само своя дълг… Ха-ха-ха.
Смехът й не смути Хосе, тази целувка, така дълго жадувана, му даваше надежда да стане най-после щастлив съпруг на Пепита.
XXV
— Къде съм, дявол да го вземе?
Такъв бе въпросът, който си зададе Керней, пробудил се на другия ден след сполучливото бягство. Лежеше на походен креват, постлан с палмови листа вместо с одеяло, той бе покрит с наметалото, взето от колата на дон Игнасио. Стаята имаше не повече от три метра дължина и ширина. Вместо прозорец на стената зееше само един кръгъл отвор без стъкла и без капаци.
Като поразтърка очи, за да се увери, че не сънува, Керней седна на леглото си и заразглежда стаята. Вместо мебели имаше само един стол, на който лежаха чифт пистолети и неговата собствена шапка — повече нищо, ако не се смятат лежащите на пода обувки и бутилки със забодени в гърлата им угарки.
Снощи, изтощен от умора, той моментално заспа, без да огледа стаята.
— Що за странна стая! — каза той. — Тя прилича на каюта или затворническа килия!
Обаче образите на светии, кръстовете и всевъзможни фигурки го наведоха на друга мисъл.
— Това трябва да е някой стар манастир — каза си той, — чувал съм, че някога в Мексико са избирали най-недостъпните места за построяването им. Има ли тук монаси? — помисли си той, като си спомни, че вечерта срещна двама души в монашеско облекло. — Във всеки случай странно е, че един капитан може да бъде настоятел на манастир. Но ако членовете на тази обител се съгласят да ни приберат, аз ще им бъда повече от благодарен.
Той отново се изтегна на леглото си, като оглеждаше с очи стаята. На белите стени тук-там се виждаше плесен и дълги жълти следи, които сочеха, че има влага, с една дума, ако това и да бе манастир, то неговата слава отдавна бе минала.