— Чудно, че за тях вече нищо не се чува! Как мислите, Исабела, това добре ли е? — попита Луиса.
— Все пак не е толкова странно, колкото ви се струва. Всички пътища се пазят и ако ни пратеха вест за себе си, биха задържали пратеника и върху нас щяха да паднат подозрения. Руперто е много внимателен, за да рискува. Според мен, щом няма вести, значи всичко е добре. Ако Руперто и Флоранс бяха заловени, градът би узнал за това.
— Това е вярно, но все пак ми се иска да зная къде са сега.
— И аз искам! Не мисля, че са се укрили в стария манастир, за който ми писа Руперто. Това скривалище сега не е толкова безопасно. По-скоро те са в Акапулко и ако е така, ние можем да бъдем съвсем спокойни за тях.
— Защо, Исабела?
— На този въпрос сега не мога да ви отговоря, но скоро всичко ще узнаете и ще бъдете доволна, както и баща ви.
Дъщерята на дон Игнасио бе много учудена от думите на приятелката си, но познаваше характера й и не я разпитва повече.
Графинята имаше предвид брожението на юг и готвещото се пронунсиаменто, което трябваше да свали диктатора, но тя се въздържа да съобщи това на Луиса.
Двете се готвеха да си отиват, когато изведнъж се спряха и извикаха:
— Богородице!… Боже мой!…
— Какво е това? — попита Луиса трепереща. — Човек?
Причина за тревогата бе джуджето, скрито до стената.
— Не се плашете, сеньорити — каза то, — зная, че моята външност е отвратителна, но душата ми е чиста. Нима не си спомняте да сте ме виждали?
При тези думи то се повдигна, осветено от луната. Приятелките веднага познаха в него същото джудже, което тексасецът великан качи при себе си на капрата.
— Съжалявам, сеньорити, че не ме познавате — добави то, — а аз съм ваш приятел, или по-точно, приятел на вашите приятели.
— За кого говориш? — попита графинята.
— За двама млади хора, които имаха нещастието да бъдат заедно с мен в Акордада. Благодарение на вашия екипаж успяхме да се спасим и да избегнем преследванията на враговете.
— И четиримата? — бързо запитаха приятелките.
— Да, но тежките дни, които преживяхме, ни накараха едва ли не да съжаляваме, че не сме още в затвора.
— Защо? Казвай по-скоро, не се плаши от нас.
— Мога ли да се страхувам? Аз дойдох от името на вашите приятели и за тяхното спасяване.
— Говори по-скоро, какво е станало?
— Изпратиха ме да взема малко храна. Нямаме ни що и умираме от глад, вече цял месец живеем в планините и се храним само с плодове и корени. Не се решавахме да слезем долу, защото знаехме, че навсякъде има полиция и войска. Освен това дон Руперто, който познава моята храброст, реши да ме изпрати в Сан Аугустин за провизии. Щях да отида в селото, но като видях един полицай, се изплаших и скочих на оградата. Не знам по какъв начин ще купя продукти, ще трябва да събирам милостиня, а не всички хора се щедри! А може би вие ще ми дадете малко пари за покупки?
— Луиса, имате ли у себе си малко пари? Аз почти нямам.
— Колко е неприятно, и аз нямам.
— Вместо пари можете да ми дадете някоя вещ, аз ще я продам.
— Вземи — извика графинята, като му подаде часовника си, който бе обещала на Хосе, но той предпочете парите.
— Вземи и това — добави Луиса Валверде, като му даде и своя часовник.
— Колко сте добри, сеньорити — каза то, като мушна всичко в джоба си, — сега сме осигурени, макар не за дълго, тъй като ще продам вещите доста евтино.
Малките очички на джуджето жадно гледаха скъпоценностите — гривни, пръстени, верижки, които бляскаха при светлината на луната. Младите момичета, като се страхуваха, че техните възлюблени имаха нужда от най-необходимото, бързо се лишиха от своите наките и ги сложиха върху жадно протегнатите ръце на Сорильо.
— Много благодаря! — извика то, като набута всичко в джобовете си. — Колко ще се зарадват дон Руперто и дон Флоранс, като узнаят кой ги е подкрепил в нужда. Довиждане, сеньорити, време е да си вървя.
И като скочи от оградата, то бързо се изгуби.
Неговото неочаквано изчезване озадачи младите момичета, които се надяваха да узнаят от него още нещо за приятелите си.
XXVIII
Като минава Сан Аугустин, големият път, който стига до Педрегал, на места пресича издигащи се скали от застинала лава. От другата му страна се шири богата с растителност низина, където всички стопани на вили изпращат добитъка си на паша…
В минутата, когато джуджето напусна своите благодетелки, на известно разстояние от селото вървеше човек с коларски дрехи. Това беше слугата на дон Игнасио Хосе. В ръцете си носеше два оглавника за двата коня, които трябваше да отведе в конюшнята.