Дали Сантандер почувствува хладния прием? Дон Карлос Сантандер обладаваше не само красота, но и рядък ум. Външното спокойствие и прикритостта бяха неговите характерни черти.
При все това в този момент той не успяваше да се овладее. Бе неспокоен, раздразнителен, очите му страшно блестяха, като че креолът още се намираше под впечатлението на преживения неуспех.
Дон Игнасио долови това, но не каза нищо.
Личеше, че гостът има някакво тайнствено влияние върху домакина и го държи под своята власт. Наистина беше така. Сантандер, макар и роден в Ню Орлеънс, имаше мексикански произход и се смяташе гражданин на страната на своите прадеди. Само неговите близки другари знаеха, че се ползва с особеното доверие на мексиканския диктатор. Дон Игнасио бе намислил да използва тази връзка. Неведнъж Сантандер подканяше дон Игнасио да се върне в родината и да освободи конфискуваните си имоти.
Изгоненият патриот, изнемогващ от дълго чакане, почти бе готов да се съгласи, докато в друго време това предложение би му се видяло унизително.
За да уговори условията, дон Игнасио даде знак на дъщеря си да излезе. Тя побърза да изпълни желанието на баща си, зарадвана, че ще може отново да остане сама на балкона.
Работата се отнасяше до сключване на договор, който да осигури връщане на имотите на дон Игнасио и отменяне постановлението за неговото изгнание.
Ръката на Луиса Валверде, обещана на Сантандер, бе цената на тази сделка. Креолът само определи условията.
Влюбен до полуда в Луиса, в същото време той не се заблуждаваше относно нейните чувства. Не се надяваше да завладее сърцето й, но искаше да получи ръката й.
Обаче съдбата бе решила нещата да не се уредят тази вечер. Докато преговаряха, те чуха стъпки — някой се изкачваше към верандата. След това се разнесе гласът на Луиса, която поздравяваше учтиво. Дон Игнасио бе по-скоро смутен, отколкото изненадан. Той прекрасно знаеше кой е дошъл. Сантандер долови тихи думи от верандата, не можа да се сдържи на мястото си, скочи и извика:
— Дявол да го вземе! Това е онова куче — ирландецът.
— По-тихо! — каза дон Игнасио. — Сеньор дон Флоранс може да ви чуе.
— И аз това искам — възрази Сантандер.
За да няма съмнение, той повтори фразата на английски. Отвън отекна кратко, но енергично възклицание на засегнат човек. След това последваха умолителни думи на жена. През прозореца можеше да се види раздразненото лице на Керней, а до него — Луиса, бледа, трепереща, молеща го да се успокои. Керней, без да мисли много, с един скок се озова в гостната. Лицето на мексиканеца изразяваше страх, лицето на креола — силна възбуда, а на Керней — оскърбено негодувание.
Измина минута в тягостна тишина. Като затишие пред буря. След това с глас, пълен с достойнство, младият ирландец поиска извинение от дон Игнасио за своето неуместно нахлуване в гостната.
— Не трябва да се извинявате — отвърна дон Игнасио, — вие дойдохте по моя молба, сеньор дон Флоранс, и вашето присъствие прави чест на моя скромен дом.
— Благодаря ви, дон Игнасио Валверде — отговори младият ирландец. — А сега, милостиви господине — продължи той, като се обърна към Сантандер със строг поглед, — ваш ред е да се извините.
— За какво? — попита Сантандер, като се преструваше, че не разбира.
— Затова, че си позволихте непристойни изрази! След което той прибави:
— Аз искам да си вземете думите назад!
— Никога! Не съм свикнал да давам и да вземам.
Сантандер скочи към ирландеца и го заплю.
Керней силно разгневен, улови револвера си, но като се обърна и видя изплашеното лице на Луиса, направи усилие над себе си и каза спокойно на Сантандер:
— Вашата визитна картичка господине!
— Вземате! — изсъска креолът, като я хвърли на масата. След това си взе шапката, поклони се учтиво на дон Игнасио, погледна Луиса и излезе.
Макар унижен и победен, той постигна своята отдавна бленувана цел. Ще се дуелира с Керней, като сам избере оръжието. Сантандер вярваше в своята победа. Без тая увереност той никога не би се решил на това, защото, макар и самохвалко, бе страхлив.
IV
Ню Орлеънс още почиваше в гъста мъгла, когато по улицата на едно от предградията, водещо към Поншартренското езеро, се движеше кола, впрегната с чифт коне. В нея имаше четирима пътници — двама на капрата и двама вътре. Един от тях бе капитан Флоранс Керней, а другият поручик Франсис Критенден, и двамата назначени за офицери само преди няколко дни. Те отиваха към Поншартренското езеро, където бе проляна немалко кръв в името на честта. Нямайки познати в Ню Орлеънс, Керней си спомни за младия човек, избран същата вечер за поручик, и го помоли да му бъде секундант. Критенден, по произход от Кънектъки, с готовност се съгласи.