— Одобряваме! — в един глас извикаха всички.
— Аз също писах на генерала, че ние ще отидем там, където той ни прати. Неговият план е да се атакува Оаксака и да се насочим към столицата. Това е всичко, остава ни да отидем при конете.
Всички останаха да допият виното си, тъй като имаше доста време. Започнаха тостове, в които не малка роля играеха Керней и тексасецът. Виковете „Patria у Libert ad“ не спираха.
По време на този невъобразим шум някой се втурна в стаята с вик:
— Измяна!
— Измяна! — повториха като ехо всички, обърнати към иконома, тъй като това бе той.
— Какво искате да кажете, Грегорио?
— Тук има един човек, който всичко ще ви разкаже по-добре от мене.
— Кой е той?
— Човек, дошъл от Сан Аугустин.
— Как е минал край часовоя?
— Ах, капитане, питайте него. По заповед на Ривас Грегорио въведе пратеника в стаята.
— Коларят!… — учудиха се Керней и тексасецът. Това бе Хосе, цял запъхтян от бързото изкачване.
— Но как ви пропусна часовоят? Вие не знаете паролата?
— Паролата е излишна, защото часовоят лежеше мъртъв на дъното на пропастта.
— Кой ни е изменил? Кой го е убил?
— Джуджето Сорильо — отговори Хосе за всеобщо учудване.
Тогава от всички страни се понесе вик за отмъщение. Ривас и Керней отидоха с Хосе настрана, където коларят им разказа всичко. Най-сетне той съобщи, че дон Игнасио с дъщеря си и графинята са във вилата край Сан Аугустин.
В това време голяма част от бившите монаси напуснаха трапезарията. Някои отидоха да огледат килията на джуджето, където падналата на пода пила и висящата от прозореца верига потвърдиха всичко. Те се върнаха в трапезарията едва след като техният другар бе извлечен от пропастта и погребан.
XXXI
По същото време, когато мексиканците погребваха нещастния си приятел, от Мексико излизаха два ескадрона хусари начело със Сантандер.
Стигнал до мястото, където остави джуджето и войниците, полковникът заповяда да го вземат със себе си на коня. След това кавалерията мина през Сан Аугустин.
Около един километър от Сан Аугустин пътят ставаше толкова труден, че хусарите се видяха принудени да слязат от конете. Джуджето, което вървеше напред, приличаше по-скоро на четириного, отколкото на човек, тъй като пълзеше. Изведнъж то започна да трепери. Стигнало до пропастта, то видя, че убитият монах е изчезнал!
Явно бе, че монасите са го намерили и отнесли. Сега имаше от какво да се страхува. Сантандер, привидно храбър, започна да се колебае и искаше да спре джуджето и да прекрати настъплението. Но офицерът, който наблюдаваше Сорильо, така енергично го подгони, че полковникът не сметна за необходимо да даде команда за отстъпление.
При все това никакъв враг не ги заплашваше. Без да срещнат нито часовой, нито патрул, те безпрепятствено стигнаха при манастира. Войниците го заградиха. На заповедта да се предадат не последва отговор, не се получи отговор и след пушечния изстрел. Тази мъртва тишина ясно показваше, че в манастира няма никой… Тогава полковникът се реши да влезе вътре, придружен от дузина войници. В трапезарията личеше, че скоро е имало хора, бутилките по масата бяха така празни като самия манастир.
Разочарованието, което изпитаха войниците при вида на празните бутилки все пак не бе толкова силно, колкото разочарованието на полковника, отново изпуснал враговете си.
Сорильо обаче не се сметна за победен; като се наведе над ухото на полковника, той му пошепна няколко думи, от които лицето на Сантандер заблестя. Като извика майора, той му каза.
— На няколко километра ние ще намерим гнездото, което не ще се окаже празно.
След това, като бутна коня си, той се понесе напред и извика:
— В галоп!
Зората вече позлатяваше върховете на Кордилерите, когато хусарите отново минаха през Сан Аугустин; хората, отиващи на черква, не можеха да разберат откъде се връщаше кавалерията толкова рано. Обитателките на вилата, край която хусарите трябваше отново да минат, с необикновена тревога поглеждаха войниците; нищо не се бе изменило, войниците бяха толкова, колкото и преди.
— Не бях ли права, когато ви казах, че не трябва да се безпокоите? — извика графинята. — Бях уверена, че ако бъдат предупредени навреме, ние няма защо да се плашим.
Сега те вече знаеха какво става с възлюблените им, тъй като изпратеният куриер се завърна с две писма — едното за Луиса, другото за графиня Алмонте. Писмото на Керней до неговата любима беше пълно със страстна обич и завършваше с думите, че ако умре, той ще умре с името Луиса на уста.
Писмото до Исабела бе от съвсем друг род, Руперто й пишеше като годеник, уверен в нейните чувства, отнасящ се към нея като към най-близък човек. Той й говореше за най-близкото въстание, за атакуването на Оаксака, за очаквания успех и като й съобщаваше къде ще бъде на следващия ден, изразяваше тревогата си за нея и за Луиса.