— Карлос Сантандер, вашият час е ударил! — Това беше Керней. — Този път няма да избягате, но аз не искам да бъда убиец, защитавайте се!
— Как може! — извика Крис Рок. — Без броня той никога няма да се реши!
Тогава от колата се чу гласът на Луиса Валверде.
— Оставете го, дон Флоранс, той е недостоен за вашата шпага.
— Добре казано — забеляза тексасецът. — Но макар да не е достоен и за куршума на моя револвер, все пак аз ще го гостя с него.
При тези думи се чу гръм и Сантандер падна мъртъв. Тексасецът обаче още не беше довършил своето отмъщение. Като видя джуджето, той го доближи, вдигна го с една ръка във въздуха и го тръшна на земята с такава сила, че черепът му се разби като кокосов орех.
— И на мен самия ми е противна подобна жестокост — каза тексасецът на Керней, — но мисля, че добре съм постъпил, за да избавя света от такова създание.
Керней бе зает със съвсем друго. Той държеше ръката на Луиса в своята, като нежно разговаряше с нея и още по-нежно я целуваше. Наблизо графинята и дон Руперто изглеждаха не по-малко щастливи.
Но не трябваше да се бавят… Хусарите се спуснаха към Сан Анхел и Чапултепек за подкрепа. И наистина скоро в Тлалпам пристигна доста голям отряд. Но той не намери никого във вилата на дон Игнасио, господари, прислуга, екипаж — всичко бе изчезнало.
Заключение
След месец малък кораб плуваше край брега на Оаксана към река Текояма, вливаща се в Тихия океан до западната граница на този щат.
На височината при самото устие на реката стояха около двадесет души, сред които се виждаха три жени. Това бяха графиня Алмонте, Луиса Валверде и преданата Пепита.
Шестима от мъжете са познати на читателя: дон Игнасио, Крис Рок, Ривас, Хосе и „домакинът“ на мнимия манастир. Останалите бяха въстаници, които сега представляваха само останки от разбития отряд.
Как стана това? През последния, описан от нас ден, изглеждаше, че е настъпило тържеството на нашите борци за свобода. Така би било, ако не се извърши предателство, което попречи на въстанието. Диктаторът, известен за това, можа да изпрати достатъчно войска, която потуши метежа.
Само благодарение на една щастлива случайност министърът и неговите близки се намериха на брега на Тихия океан. Алварес, началникът на въстаниците, съумя да не възбуди подозрение по време на въстанието и обеща да изпрати на бегълците кораб, с който да напуснат страната. Това и чакаха борците, като напрегнато гледаха в далечината. Най-сетне Ривас извика:
— Корабът!
Колко щастливи бяха чакащите, когато корабът доближи брега. След три дни те бяха вече в Панамския залив. Пристигнали в Чаигрес, те се прехвърлиха на друг кораб, който ги отведе далеч от тиранията на мексиканския диктатор.
Дон Игнасио се върна в Ню Орлеънс, той бе отново изгнаник, лишен от имот. Същото бе и с графиня Алмонте.
Обаче те все се надяваха, че скоро ще се измени и тяхното положение.
И не се излъгаха: бунтът бе доведен до своя край. Виковете „Patria y Libertad“ триумфираха и диктаторът бе принуден да избяга зад граница. Разбира се, че нашите познати не останаха безучастни към събитията. Когато борбата свърши, в голямата катедрала на Мексико под звуците на камбаните и органа пред олтара застанаха три двойки, чакащи благословия: дон Руперто Ривас с графиня Алмонте, Флоранс Керней с Луиса Валверде и Хосе с Пепита.
Всички бяха щастливи, а също и свидетелят на венчавките Крис Рок.