Фредрик Бакман
Бьорнстад
На Сага Бакман, моята баба, която ме научи
да обичам спорта. Колко тих би бил животът ми
без него. Надявам се в големия бар на небето
да сервират хубаво сухо мартини и винаги
да излъчват „Уимбълдън“ на голям екран.
Липсваш ми.
И на Неда Шафти-Бакман, най-забавната,
най-умната, най-опърничавата и най-добрата ми приятелка.
Ти ме издигаш в облаците, когато имам нужда от това,
и ме сваляш на земята, когато
го заслужавам. Ашегетам.
1
Беше късна вечер в края на март. Един млад човек взе двуцевна ловна пушка в ръка, отиде право в гората, допря оръжието до челото на друг човек и натисна спусъка.
Тази история разказва как се стигна дотук.
2
Туп-туп-туп-туп-туп.
Намираме се в Бьорнстад[1] в началото на март и все още нищо не се е случило. Петък е и всички просто чакат. Утре юношеският отбор на Бьорнстад Хокей ще играе полуфинал в най-висшата младежка дивизия в страната. Колко ли важно би могло да е това? Не много, разбира се. Ако се случваше някъде другаде.
Туп. Туп. Туп-туп-туп.
Бьорнстад се буди рано, както винаги. Малките градчета трябва да си дават аванс, за да могат да се състезават с останалия свят. Редиците автомобили на паркинга пред фабриката вече са покрити със сняг. С полуотворени очи и полузатворени умове, хората са се наредили на тиха опашка, за да потвърдят съществуването си пред системата за отчитане на работното време. Изтръскват ботушите си от кишата, с погледи, настроени на автопилот, и с гласове като от телефонен секретар, в очакване предпочитаният наркотик – кофеин, никотин или захар – да подейства и да приведе телата им в що-годе изправно състояние поне до първата почивка.
Навън пък тези, които работят в по-големия град отвъд гората, се качват по колите си и блъскат с ръкавици по климатиците, а ругатните им са от онези, които човек би се решил да използва само когато е пиян, на смъртния си одър или седи в твърде студено „Пежо“ твърде рано сутринта.
Ако замълчат, могат да го чуят: туп-туп-туп. Туп. Туп.
Мая се буди в стаята си. По стените се редуват рисунки с молив и стари билети от концерти в далечни градове – съвсем не толкова много, колкото ѝ се иска, но значително повече, отколкото родителите ѝ всъщност са ѝ разрешили. Лежи в леглото по пижама и свири на китара. Обича всичко в инструмента. Тежестта му, начина, по който дървото отговаря на почукването на пръстите ѝ, струните, които режат все още сънената ѝ кожа. Простите тонове, меките рифове, за нея това е божествена игра. На петнайсет години е и вече е успявала да се влюби много пъти, но китарата винаги ще си остане първата ѝ любов. Тя ѝ помага да се справи с живота в този град и да издържа на това да бъде дъщеря на спортния директор на малък хокеен клуб насред гората.
Мая мрази хокея, но разбира любовта на баща си. Спортът просто е инструмент, различен от нейния. Понякога мама шепне в ухото ѝ: „Никога не се доверявай на хора, които си нямат нещо, което обичат неконтролируемо“. Майка ѝ обича мъж, който обича място, което обича спорт. Бьорнстад е хокеен град и каквото и да си говорим за жителите му, на тях може да се разчита. Човек знае какво да очаква, ако живее тук. Ден след ден, след ден.
Туп.
Бьорнстад не се намира близо до каквото и да е. Дори на картата изглежда неестествено. „Все едно пиян великан е опитал да напише името си в снега, докато пикае“, биха казали някои. „По-скоро все едно природата и хората играят на дърпане на въже в спор за жизненото пространство“, може би биха възразили по-уравновесените. Във всеки случай градът губи. И отдавна не е печелил. Работните места намаляват, така че всяка година намаляват и хората, а гората изяжда по една-две изоставени къщи на сезон. Преди години, когато още имаше с какво да се похвалят, от общината сложиха табела при отбивката към града. Лозунгът беше от популярните по онова време: „Добре дошли в Бьорнстад – тук искаме малко повече!“. На снега и вятъра им трябваха няколко години, за да заличат думата „повече“. Понякога цялото място прилича на философски експеримент: ако един град падне в гората, но никой не го чуе, ще има ли някакво значение?
За да си отговори на този въпрос, човек трябва да измине няколкостотин метра надолу към езерото. Залата не е кой знае какво на външен вид, но вътре има ледена пързалка. Създадена е преди четири поколения от работници в завода. Хора, които са работели шест дни в седмицата и са имали нужда от нещо през седмия, което да очакват с нетърпение. Това е наследството им. Всичката любов, която градът успява да размрази, продължава да се влага в тази игра: лед и мантинела, червени и сини линии, стикове и шайби, както и всеки грам желание и сила в младите тела, които хвърчат по пързалката. Трибуните се пълнят всеки уикенд, година подир година, въпреки че изявите на клуба се сринаха в такт с икономиката на града. А може би именно заради това – всички се надяват, че когато клубът отново тръгне нагоре, останалите ще го последват по инерция.